Само толкова?
— Искате ли торбичка? — пита тя, когато ѝ подавам кредитната си карта.
— Да, Анастейжа. Искам. — Името ѝ — красиво име на красиво момиче — гали езика ми. Тя бързо прибира покупките в плика. Това е. Трябва да вървя.
— Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?
Тя кимва и ми подава картата.
— Добре. До утре тогава. Евентуално. — Не мога да си тръгна просто така. Трябва да ѝ кажа, че се интересувам от нея. — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. — Тя ме поглежда изненадано и същевременно поласкана.
Това е добре.
Прехвърлям торбичката през рамо и излизам от магазина.
Макар да знам, че не трябва, я желая. Сега се налага да чакам, мама му стара… отново. Елена ще се зарадва, че успявам да впрегна волята си. Гледам право напред, докато вадя мобилния от джоба и се качвам във взетата под наем кола. Нарочно не поглеждам назад. Няма да погледна. Няма. Очите ми се стрелват към огледалото за обратно виждане, където се вижда входът на магазина, но мярвам единствено странната витрина. Тя не е на прозореца, не гледа след мен.
Жалко.
Натискам 1 на бързо набиране и Тейлър отговаря още преди телефонът да е иззвънял.
— Господин Грей?
— Направи резервации за „Хийтман“. Този уикенд ще остана в Портланд, а ти можеш да докараш джипа, да ми донесеш компютъра и документите под него и два комплекта дрехи.
— Добре, господине. Ами Чарли Танго?
— Джо да го премести на летището в Портланд.
— Веднага, господине. Ще бъда при вас след три часа и половина.
Затварям и паля автомобила. Значи разполагам с няколко часа в Портланд, докато чакам да разбера дали това момиче се интересува от мен. Какво да правя? Време е да се поразходя, струва ми се. Може би разходката ще прогони този странен глад от тялото ми.
Минаха цели пет часа, а възхитителната госпожица Стийл все още не се е обадила. Къде, по дяволите, ми беше акълът? Наблюдавам улицата от апартамента си в „Хийтман“. Мразя да чакам. Открай време е така. Времето, сега вече облачно, се задържа хубаво и ми позволи да се разходя из Форест Парк, но разходката така и не уталожи безпокойството ми. Ядосан съм, че не ми се обажда, но най-вече съм ядосан на себе си. Какъв глупак съм, че останах. Каква загуба на време да преследвам тази жена. Случвало ли се е някога да преследвам жена?
„Стегни се, Грей“.
Въздишам и проверявам отново телефона си с надеждата да съм пропуснал обаждането ѝ, но на екрана няма нищо. Тейлър пристигна и най-сетне нещата ми са при мен. Тук е докладът на Барни за графемните тестове на отдела му, тъкмо ще го прочета и ще поработя на спокойствие.
Спокойствие ли? Забравил съм какво е това спокойствие, откакто госпожица Стийл падна в офиса ми.
Когато вдигам поглед, сумракът е обгърнал апартамента, настанили са се сиви сенки. Мисълта, че трябва да прекарам нощта сам, ме потиска. Докато се чудя какво да правя, телефонът ми започва да вибрира върху лъскавото дърво на бюрото и на екрана се изписва непознат, същевременно смътно познат номер с код от района на Вашингтон. Неочаквано сърцето ми започва да блъска, сякаш съм тичал петнайсет километра.
Тя ли е?
Отговарям.
— Ъ-ъ-ъ… господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл.
По лицето ми се разлива блажена усмивка. Виж ти, виж ти! Задъхана, нервна, кротнала госпожица Стийл. Вечерта ми се озарява.
— Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. — Чувам я как си поема рязко дъх и звукът отеква право в слабините ми.
Браво, имам ефект върху нея. Също както тя върху мен.
— Решихме да направим снимката за статията. Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?
„В моята стая. Само ние двамата и кабелните връзки“.
— Отседнал съм в „Хийтман“ в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?
— Добре, ще се видим направо там — заявява задъхано тя, неспособна да скрие облекчението и удоволствието си.
— Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл.
Затварям преди тя да е усетила въодушевлението и радостта ми. Отпускам се назад на стола и поглеждам към притъмнелия хоризонт, след това прокарвам ръце през косата си.
Как, за бога, ще успея да сключа тази сделка?
Неделя, 15 май 2011
Моби дъни в ушите ми. Тичам по Саутуест Салмън Стрийт към река Уиламет. Шест и половина сутринта е и се опитвам да си проясня мислите. Снощи я сънувах. Сини очи, задъхан глас… завършва изреченията с „господине“, докато е коленичила пред мен. Откакто се запознах с нея, сънищата ми претърпяха великолепна промяна след кошмарите, които ме спохождаха. Питам се какво ли ще каже Флин по този въпрос. Мисълта ме обърква, затова я отблъсквам и се съсредоточавам да напрегна тялото си до крайност по брега на Уиламет. Докато стъпалата ми отмерват крачките по тротоара, слънцето наднича иззад облаците и ми дава надежда.