Заспива в ръцете ми.
— Ми-и-ия — шепна аз.
— Какво каза? — пита мама, а лицето ѝ пребледнява като тебешир.
— Ми-и-ия.
— Да, точно така. Миличкото ми момченце. Мия. Тя се казва Мия.
Мама се разплаква от щастие.
Завивам по алеята и спирам пред вратата на мама и татко, свалям багажа на Мия и го внасям в коридора.
— Къде са всички? — цупи се Мия. Единственият човек тук е икономката на родителите ни — тя е студентка на разменни начала, не помня как се казва.
— Добре дошла — поздравява тя Мия на английски с акцент, докато ме наблюдава с огромни кравешки очи.
„О, боже! Само лицето ми е красиво, миличка“.
Без да обръщам внимание на икономката, отговарям на въпроса на Мия:
— Доколкото знам, мама е дежурна, а татко е на конференция. Прибираш се цяла седмица по-рано.
— Не можех да издържа Флобер и минута повече. Трябваше да се разкарам, докато все още мога. Купила съм ти подарък. — Грабва един от куфарите, отваря го в антрето и започва да рови. — Ето го! — Подава ми тежка квадратна кутия. — Отвори го! — настоява със смях. Тя е помитаща сила.
Отварям предпазливо кутията и виждам преспапие: черен роял, обсипан със златен прашец. Най-кичозното нещо, което съм виждал.
— Това е музикална кутия. Виж… — Грабва я от ръцете ми, разтърсва я и навива малко ключе отдолу. Звънка версия на „Марсилезата“ зазвучава сред облак от златен прашец.
Какво да правя с това чудо? Смея се, защото е типично в стила на Мия.
— Страхотна е, Мия. Благодаря ти. — Прегръщам я и тя също ме прегръща.
— Знаех си аз, че ще те разсмея.
Права е. Познава ме много добре.
— Хайде, разкажи ми за момичето си — настоява тя. В този момент Грейс влиза забързано и успявам да си поема въздух, докато майка и дъщеря се прегръщат.
— Много се извинявам, че не дойдох да те посрещна, миличка — започва Грейс. — Бях дежурна. Пораснала си. Крисчън, би ли качил багажа на Мия горе? Гретхен ще ти помогне.
„Сериозно? Сега портиер ли станах?“
— Добре, мамо — отвръщам. Не ми трябва Гретхен да ми прави мили очи.
След като приключвам със задачата, им казвам, че имам среща с треньора си.
— Ще се върна довечера.
Целувам бързо и двете и си тръгвам преди да започнат да ме заливат с въпроси за Ана.
Бастил, треньорът ми, ме тормози до пълно изтощение. Днес тренираме кикбокс в салона.
— Размекнал си се в Портланд, момче — подиграва ми се той, когато се стоварвам на постелката след ритника му със завъртане. Бастил е почитател на хард школата в тренировките, което ме устройва напълно.
Изправям се. Искам и аз да го поваля. Той обаче е прав — днес направо ме разбива и аз не мога да направя нищичко.
— Какво не е наред? — пита той, когато приключваме. — Разсеян си, мой човек.
— Животът е такъв. Нали знаеш — отвръщам и се опитвам да се престоря на безразличен.
— Да бе. Тази седмица в Сиатъл ли ще бъдеш?
— Да.
— Добре. Ще те стегна.
Докато тичам към апартамента, си спомням за подаръка за новото жилище на Ана. Пускам есемес на Елиът.
●Какъв е адресът на Ана и Кейт?
Искам да ги изненадам с подарък.●
Той ми праща адреса и аз го препращам на Андреа. В асансьора съм, когато Андреа отговаря.
●Изпратени са шампанско и балон. А.●
Когато влизам в апартамента, Тейлър ми подава пакет.
— Това пристигна за вас, господин Грей.
А, да! Веднага познавам безличната опаковка — камшикът за езда.
— Благодаря.
— Госпожа Джоунс каза, че ще дойде утре, в късния следобед.
— Добре. За днес това е всичко, Тейлър.
— Добре, господине — отвръща той с любезна усмивка и се връща в кабинета си. Взимам камшика и отивам в спалнята си. Това ще е съвършеното въведение в моя свят: Ана сама призна, че не се страхува от телесни наказания, освен от пляскането по дупето. А и то я възбуди. С камшика обаче се налага да действам бавно, за да ѝ е приятно.
Наистина приятно. Камшикът за езда е съвършен. Ще ѝ докажа, че страхът е в главата ѝ. Щом се почувства спокойна с това, можем да продължим.
Надявам се да продължим…
Ще действам бавно. Ще правим единствено онова, което тя може да преглътне. Ако искам да се получи, ще трябва да се съобразявам с нейното темпо. Не с моето.
Поглеждам камшика още веднъж и го прибирам в шкафа за утре.
Тъкмо отварям лаптопа и се каня да започна работа, когато телефонът ми звъни. Надявам се да е Ана и оставам разочарован, когато чувам гласа на Елена.