— Кажи ми нещо за доктор Грийн.
Тя умело сменя темата.
— Тя е най-добрият гинеколог в Сиатъл. Какво повече искаш да знаеш?
Поне така е казал личният ми лекар на асистентката ми.
— Мислех, че ще ме преглежда твоят личен лекар. А сега ми казваш, че е гинеколог. Ти не си жена. Трудно е за вярване след това, което съм виждала.
Потискам сумтенето си.
— Мисля, че е по-добре да те прегледа специалист. Не си ли съгласна с мен?
Тя ме поглежда въпросително, но кима.
Има още един въпрос, по който трябва да се разберем.
— Анастейжа, майка ми иска да дойдеш с мен на вечеря днес. Мисля, че Елиът ще покани Кейт. Не знам ти какво мислиш по въпроса, но за мен ще е много… странно да те представя на семейството си.
На нея ѝ трябва секунда, за да помисли над тази информация, след това замята коса през рамо, точно както прави всеки път преди да се скараме. Струва ми се обаче, че е обидена, не се готви за скандал.
— Срамуваш ли се от мен? — пита тя задавено.
За бога!
— Разбира се, че не! — Откъде измисли тази смехория? Поглеждам я обидено. Как е възможно да мисли по този начин за себе си?
— Защо да е странно тогава? — пита тя.
— Защото никога досега не съм го правил — отвръщам раздразнено.
— Защо на теб е разрешено да въртиш очи, а на мен не?
— Не беше умишлено. — Пак ме предизвиква. За пореден път.
— И аз не го правя умишлено по принцип — озъбва се тя.
Мама му стара, караме ли се?
— Доктор Грийн, сър.
— Покани я в стаята на госпожица Стийл.
Ана се обръща към мен и аз ѝ подавам ръка.
— Нали няма да идваш и ти? — пита тя ужасено.
Избухвам в смях и усещам как тялото ми потръпва.
— Повярвай ми, Анастейжа, бих платил доста добри пари да гледам, но не мисля, че един добър лекар би одобрил. — Тя пъхва ръка в моята, аз я притеглям към себе си и я целувам. Устните ѝ са меки, топли, приканващи; ръцете ми се плъзват в косата ѝ и аз задълбочавам целувката. Когато се отдръпвам, тя ми се струва замаяна. Притискам чело към нейното. — Толкова съм щастлив, че си тук. Нямам търпение да те съблека гола. — Не е за вярване колко много ми липсваше. — Ела, и аз искам да се запозная с доктор Грийн.
— Не я ли познаваш?
— Не.
Стискам ръката на Ана и се качваме на горния етаж към нейната стая.
Доктор Грийн има очи на човек с късогледство; пронизващи, които те карат да се чувстваш малко неловко.
— Здравейте, господин Грей — казва тя и стиска протегнатата ми за поздрав ръка стегнато и уверено.
— Благодаря ви, че се отзовахте. Разбирам, че повикването ми е било съвсем извън плана ви, и оценявам това. — Отправям ѝ най-ласкавата си усмивка.
— Благодаря ви, че оценявате подобаващо качествата ми, господин Грей. Здравейте, госпожице Стийл — обръща се тя любезно към Ана и аз разбирам, че преценява връзката ни. Сигурна съм, че мисли, че би трябвало да засуквам мустак като престъпник от немите филми. Обръща се към мен и ми отправя поглед, с който иска да ми подскаже, че е време да изляза.
„Добре де“.
— Ще сляза долу — примирявам се аз. Много ми се иска да гледам. Сигурен съм, че реакцията на лекарката ще е невероятна, ако я помоля да остана. Подсмихвам се при тази мисъл и слизам в хола.
След като Ана вече не е с мен, отново ставам неспокоен. За да се поразсея, слагам две подложки за храна на плота в кухнята. Правя го за втори път и първия път също беше за Ана.
„Размекваш се, Грей“.
Избирам за обяда шабли — едно от малкото шардонета, които харесвам — и след като съм готов, се настанявам на канапето и преглеждам спортните страници на вестника. Надувам звука с дистанционното на айпода с надеждата музиката да ми помогне да се съсредоточа върху снощния резултат от победата на „Маринърс“ над Янкитата, вместо да мисля какво правят Ана и доктор Грийн.
Най-сетне чувам стъпки в коридора и вдигам поглед, когато двете влизат.
— Готови ли сте? — питам и натискам дистанционното на айпода, за да намаля звука на арията.
— Да, господин Грей. Грижете се за нея. Тя е красиво и умно младо момиче.
Какво ѝ е казала Ана?
— Имам искреното намерение да правя точно това — отвръщам и стрелвам Ана с недоумение.
Тя пърха с мигли и няма представа. Добре. Значи не е казала нищо.
— Ще ви изпратя сметката — заявява доктор Грийн. — Приятен ден, а на теб, Ана, късмет. Ъгълчетата на очите ѝ се сбръчкват, когато се усмихва топло, докато си стискаме ръцете.
Тейлър я изпраща до асансьора и предвидливо затваря двойната врата към фоайето.
— Как мина? — питам аз, малко учуден от думите на доктор Грийн.