— А какъв ще е следващият трик? — пита тя с блеснали очи.
— Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа.
— Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? — шегува се тя, накланя глава на една страна и косата ѝ се разстила върху рамото.
Нова игра. Интересно.
— Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш. Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена.
— Но аз умея добре да се пазаря — отвръща тя, гласът ѝ е тих, но решителен.
— Аз също.
Какво става? Да не би да не иска? Прекалено уморена ли е? Какво?
— Искаш ли да се чукаме? — питам объркано.
— Не — прошепва тя.
— О. — Какво разочарование.
Тя преглъща, след това казва с изтънял гласец:
— Искам да ме любиш.
Наблюдавам я напълно слисан.
Какво има предвид?
Да я любя ли? Нали вече сме го правили? Правили сме го. Това е просто друга дума за чукането.
Тя не откъсва очи от мен, изражението ѝ е мрачно. По дяволите! Това ли е представата ѝ за повече? Това ли са глупостите с цветята и розите? Това е чисто и просто семантика.
— Ана, аз… — Тя какво иска от мен? — Мисля, че вече говорихме за това.
— Искам да те докосвам.
Не! Отстъпвам назад, защото мракът подпира ребрата ми.
— Моля те — прошепва тя.
Не, не. Не го ли казах ясно?
Не мога да понасям да ме докосват. Просто не мога.
Никога.
— О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не.
— Не?
— Не.
За момент искам да я изпратя вкъщи или пък на горния етаж, далече от мен. Само да не е тук.
„Не ме докосвай“.
Тя ме наблюдава уморено и аз си мисля, че утре заминава и няма да я виждам известно време. Въздишам. Нямам енергия за подобно нещо.
— Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.
— Значи докосването е категорично забранено?
— Да. И мисля, че това не е новина за теб. — Едва успявам да залича раздразнението от гласа си.
— Моля те, кажи ми защо.
Не ми се говори по този въпрос. Не желая. Никога.
— Анастейжа, спри да говориш за това — казвам раздразнено.
Тя посърва.
— За мен е много важно — отвръща тя умолително.
— Стига! — сопвам се. Вадя от скрина тениска и ѝ я подхвърлям. — Сложи я и марш в леглото. — Защо изобщо ѝ позволявам да спи при мен? Въпросът е риторичен: дълбоко в себе си зная отговора. Защото спя по-добре, когато съм с нея.
Тя е моят капан за сънища.
Тя прогонва кошмарите.
Тя се обръща с гръб към мен и си сваля сутиена, след това облича тениската.
Какво ѝ казах в стаята с играчките днес следобед? Че не бива да крие тялото си от мен.
— Искам да ползвам банята — заявява тя.
— Разрешение ли искаш?
— Ами… не.
— Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. — Разкопчавам си ризата и тя профучава покрай мен, излиза от стаята, а аз се опитвам да потисна избухването си.
Какво ѝ става?
Една вечер у нашите и тя вече очаква серенади и залези и скапани разходки в дъжда. Аз не ставам за подобни неща. Вече съм ѝ го казал. Не ме бива в романтиката. Въздишам тежко, докато се събувам.
Тя обаче иска повече. Иска романтика.
В дрешника хвърлям панталоните в коша с прането и вадя долнището на пижамата, след това се връщам в стаята.
„Нищо няма да излезе от тази работа, Грей“.
Аз обаче искам да се получи.
„Трябва да я оставиш да си отиде“.
Не. Мога да оправя нещата. Все някак ще ги оправя.
Радиочасовникът показва 11:46. Време е за сън. Проверявам си телефона за спешни имейли. Няма нищо. Чукам силно по вратата на банята.
— Влизай — отвръща задавено Ана. Мие си зъбите и буквално се е разпенила около устата. Мие се с моята четка. Изплюва пяната в мивката, а аз съм до нея и двамата се наблюдаваме в огледалото. Очите ѝ блестят палаво. Тя изплаква четката и без да каже и дума, ми я подава. Слагам я в устата си и тя изглежда безкрайно доволна от себе си.
И ето, че изведнъж цялото напрежение от предишния разговор се изпарява.
— Разбира се, че може да ползваш моята четка за зъби — подхвърлям подигравателно.
— Благодаря, сър. — Тя се усмихва сладко и аз решавам, че може да направи реверанс, но тя ме оставя да си мия зъбите.
Когато се връщам в стаята, тя се е изтегнала под завивката. Би трябвало да е под мен.