„Отстъпи, Анастейжа“. Опитвам се да ѝ наложа със силата на волята си да отклони поглед и тя, изглежда, ме разбира, защото първа извръща очи.
„Браво, моето момиче“.
Катрин ме моли да се изправя. Родригес щрака. След това приключваме и аз знам, че това е шансът ми.
— Искрено ви благодаря, господин Грей! — Катрин се втурва напред и разтърсва ръката ми, последвана от фотографа, който ме оглежда с неприкрито неодобрение. Враждебното му отношение ме кара да се усмихна.
„Мой човек… представа нямаш“.
— С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана — казвам и кимам любезно. Искам да говоря с Ана. — Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?
— Разбира се — отвръща тя изненадано.
„Възползвай се, Грей“.
Измърморвам нещо банално към хората в апартамента и я повеждам навън, за да я отдалеча максимално от Родригес. В коридора тя се заиграва с косата си, след това преплита пръсти, а Тейлър тръгва след мен.
— Ще ти се обадя после, Тейлър — уведомявам го и когато той е далече, така че почти не може да ни чуе, каня Ана да пие кафе с мен и притаявам дъх в очакване на отговора ѝ.
Дългите ѝ мигли трепкат.
— Май се налага да закарам обратно всички — извинява се смутено тя.
— Тейлър — провиквам се след него и тя трепва. Просто я стряскам и не мога да преценя дали това е добре, или зле. А тя не спира да нервничи. Като се замислям над всички начини да престане, се разсейвам.
— Всички ли отиват към университета? — Тя кима и аз моля Тейлър да закара приятелите ѝ.
— Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе?
— Ами… господин Грей… това наистина… — Млъква. Поглежда ме право в очите, нейните блестят. — Вижте… Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.
Облекчението ми е огромно и аз се усмихвам широко.
Чукнах си среща!
Отварям вратата, за да влезе отново в апартамента, а Тейлър прикрива изумлението си.
— Би ли ми донесъл сакото, Тейлър?
— Разбира се, господине.
Той се врътва на пети и свива устни, докато се отдалечава по коридора. Наблюдавам го с присвити очи чак докато не хлътва в асансьора, а аз се облягам на стената, за да изчакам госпожица Стийл.
Какво, за бога, ще ѝ кажа?
„Искаш ли да ми станеш любовница?“
„Не, успокой топката, Грей. Давай стъпка по стъпка“.
Тейлър се връща след две минути. Носи ми сакото.
— Това ли е всичко, господине?
— Да, благодаря.
Той ми го подава и ме оставя да вися като глупак в коридора.
Колко ли време ще се бави Анастейжа? Поглеждам си часовника. Сигурно се разправя с Катрин за колата. Или пък говори с Родригес и обяснява, че отива да пие кафе, за да ме успокои и да ми замаже очите за статията. Мислите ми стават мрачни. Сигурно го целува за довиждане.
По дяволите!
След минутка тя излиза и аз съм доволен. Не прилича на момиче, което току-що са целували.
— Добре — започва решително тя. — Да вървим на кафе. — Само че поруменелите бузи издават какво усилие ѝ струва тази самоувереност.
— След вас, госпожице Стийл. — Едва прикривам удоволствието си, докато тя върви на крачка пред мен. Когато я настигам, любопитството ми към връзката ѝ с Катрин е запалено, особено по отношение на съвместимостта им. Питам я откога се познават.
— От първата година в университета. Тя е добра приятелка. — Гласът ѝ е пълен с топлота. Ана ѝ е предана. Нали дойде чак до Сиатъл, за да ме интервюира, когато Катрин беше болна. Надявам се, че госпожица Кавана се отнася към нея със същата преданост и респект.
Когато натискам копчето, вратите на почти всички асансьори се отварят веднага. Двама, страстно прегърнати, се отдръпват един от друг, смутени, че са ги хванали. Без да им обръщаме внимание, влизаме в асансьора, но аз забелязвам хитрата усмивка на Анастейжа.
Докато пътуваме към първия етаж, атмосферата се нажежава от неудовлетворена страст. Не знам дали се излъчва от двойката зад нас, или от мен.
Да. Желая я. Тя дали ще иска онова, което мога да ѝ предложа?
Изпитвам облекчение, когато вратата се отваря отново и поемам ръката ѝ, хладна и съвсем не влажна, както очаквах. Може пък да не ѝ въздействам колкото ми се иска. Тази мисъл ме обезсърчава.
Зад нас се чува кикотът на двойката.
— Какво толкова намират хората в тези асансьори? — мърморя. Трябва да призная, че има нещо симпатично и наивно в този кикот, нещо, което ми се струва очарователно. Госпожица Стийл ми се струва невинна също като тях и докато вървим по улицата, аз отново поставям под въпрос мотивите си.