— Купила ли си билета? — питам.
— Не. Ще го купя по интернет, като се прибера.
— Имаш ли достатъчно пари?
— Да — отвръща тя така, сякаш съм петгодишно дете, и отмята коса през рамо, стиска устни и ми се струва, че се дразни.
Извивам предупредително вежда. Мога да те напляскам пак, сладурче.
— Да, имам, благодаря — поправя се тя бързичко, с по-уважителен тон.
Така вече е по-добре.
— Имам частен самолет. Няма да лети следващите три дни. На твое разположение е. — Очаквам да каже не, но поне ще знам, че съм ѝ предложил.
Тя разтваря устни, смаяна е и изражението ѝ се променя. Забелязвам, че е силно впечатлена, но също така и подразнена.
— Мисля, че вече използвахме не по предназначение летателната база на компанията ти. Нека не го правим пак — подхвърля небрежно.
— Компанията е моя, самолетът е мой.
Тя клати глава.
— Благодаря за предложението, но мисля да взема редовен полет. Повечето жени биха се възползвали от такава възможност — да се качат на частен самолет, но по всичко личи, че материалните придобивки не впечатляват Ана или пък тя просто не обича да се чувства задължена. Не съм сигурен кое от двете. И в единия, и в другия случай мога единствено да кажа, че е инатливо създание.
— Както искаш — въздишам. — Имаш ли да подготвяш нещо за интервютата?
— Не.
— Добре. — Питам, но тя така и не ми казва в кое издателство ще ходи. Вместо това ме поглежда усмихната като сфинкс. Няма начин да я накарам да разкрие тайната си.
— Аз съм човек със средства, госпожице Стийл.
— Много добре зная това, господин Грей. Възнамерявате ли да проследите телефона ми?
Естествено, че ще пита.
— Всъщност ще съм доста зает днес следобед. Ще се наложи да накарам да го направи някой друг. — Подсмихвам се.
— Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал.
А, днес е доста оперена.
— Ще пратя мейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. — Точно това харесвам, размяната на реплики с нея. Освежаващо е, забавно, досега не съм преживявал подобно нещо.
Госпожа Джоунс ни сервира закуската и с радост забелязвам, че Ана похапва с удоволствие. Когато госпожа Джоунс излиза, Ана ме поглежда.
— Какво има, Анастейжа?
— Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват.
Пак ли тази тема?
— Казах ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. — Тихият ми глас се опитва да прикрие раздразнението ми. Защо настоява с тези въпроси? Тя продължава с палачинките.
— Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? — питам аз.
— Да — отвръща искрено тя.
— Ще ти липсвам ли?
Какво правиш, Грей?
Тя се обръща към мен, изненадана не по-малко от мен от зададения въпрос.
— Да — отвръща след малко, напълно открито. Очаквам някоя остроумна забележка, а ето, че чувам истината. Колкото и да е странно, признанието ѝ ми вдъхва спокойствие.
— И ти ще ми липсваш — измърморвам. Апартаментът ми ще е неестествено тих без нея — и много празен. Галя я по бузата и я целувам. Тя ми отправя сладка усмивка преди да се върне към закуската.
— Ще си измия зъбите, след това тръгвам — заявява, след като приключва.
— Защо бързаш? Мислех, че ще останеш повече.
Тя е стъписана. Да не би да си е мислела, че ще я изгоня?
— Натрапих ти се и отнех предостатъчно от времето ти. Освен това не трябва ли да управляваш империята си?
— Мога да играя на шикалки, ако искам. — Надеждата се надига в гърдите и гласа ми. Освен това току-що съм освободил сутринта си.
— Трябва да се подготвя за интервютата. И да се преоблека. — Поглежда ме предпазливо.
— Изглеждаш чудесно.
— Много ви благодаря, господине — отвръща тя любезно. Бузите ѝ обаче поруменяват, обагрят се в познатото наситено розово, също като дупето ѝ снощи. Засрамена е. Кога най-сетне ще се научи да приема комплименти?
Става и отнася чинията си на мивката.
— Остави я. Госпожа Джоунс ще вдигне.
— Добре, отивам да си измия зъбите.
— Не се притеснявай, използвай моята четка — предлагам саркастично.
— Точно това възнамерявах да направя — отвръща тя и се измъква от стаята. Тази жена има готов отговор за всичко.
След малко се връща с чантата си.
— Не забравяй да си вземеш блакберито, лаптопа и зареждачките.
— Слушам, господине — отвръща тя послушно.
Браво на момичето!
— Ела. — Повеждам я към асансьора и влизам с нея.
— Не е нужно да ме изпращаш до долу. Мога и сама да се кача в колата.