— Сядай — кани ме. — Какво ще пиеш? — Пръстите ѝ с обичайния ален лак, нейна запазена марка, стискат висока чаша шампанско.
— Виждам, че си започнала с „Кристъл“.
— Имаме повод за празнуване, нали?
— Така ли?
— Крисчън. Разказвай за момичето.
— За мен совиньон блан „Мендочино“ — обръщам се към сервитьора. Той кима и се отдалечава с бърза крачка.
— Няма ли повод за празнуване? — Елена отпива глътка шампанско и извива вежди.
— Просто не разбирам защо правиш чак такъв въпрос.
— Не правя въпрос. Просто съм любопитна. Тя на колко години е? С какво се занимава?
— Току-що се дипломира.
— Не е ли малко млада за теб?
Извивам вежда.
— Сериозно ли ме питаш? Точно ти ли?
Елена избухва в смях.
— Как е Айзък? — подсмихвам се аз.
Тя отново прихва.
— Държи се прилично. — Очите ѝ блестят палаво.
— Сигурно умираш от скука — отвръщам сухо.
Тя се усмихва леко напрегнато.
— Той е добро домашно животинче. Хайде да поръчваме.
Докато ядем раци, решавам да не я измъчвам повече.
— Казва се Анастейжа и учи литература в университета на Ванкувър, запознахме се, когато дойде да ме интервюира за студентския вестник. Тази година изнасях реч на церемонията по връчването на дипломите.
— Тя запозната ли е?
— Все още не, но се надявам.
— Леле!
— Да. Избяга в Джорджия, за да премисля нещата.
— Далече е отишла.
— Знам. — Поглеждам раците и се питам как е Ана и какво прави; надявам се да спи… сама. Когато вдигам глава, Елена ме наблюдава. Напрегнато.
— Не съм те виждала в подобно състояние — казва тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Разсеян си. Не е типично за теб.
— Толкова ли е очевидно?
Тя кима и погледът ѝ омеква.
— За мен е очевидно. Според мен тя е преобърнала целия ти свят.
Поемам си рязко дъх, но се прикривам, като вдигам чашата към устата си.
„Много проницателно, госпожо Линкълн“.
— Мислиш ли? — казвам, след като отпивам.
— Така ми се струва — отвръща тя и очите ѝ ме пронизват.
— Тя ме обезоръжава.
— Сигурна съм, че това е нещо ново. Обзалагам се, че се питаш какво прави в Джорджия, какво мисли. Познавам те.
— Да. Искам да вземе правилното решение.
— Иди да я видиш.
— Какво?
— Чу ме.
— Сериозно ли говориш?
— След като тя не може да реши. Върви да се възползваш от невероятния си чар.
Сумтя подигравателно.
— Крисчън — кара ми се тя, — когато искаш нещо толкова много, преследваш целта и винаги побеждаваш. Това ти е добре известно. Наистина се отнасяш към себе си ужасно негативно. Направо ме побъркваш.
Въздишам.
— Не съм сигурен.
— Сигурно горкото момиче е отегчено до смърт там. Върви. Ще получиш отговор. Ако е не, продължаваш напред, ако е да — радвай се на времето с нея.
— Тя се връща в петък.
— Възползвай се от възможността, миличък.
— Тя ми каза, че ѝ липсвам.
— Ето, виждаш ли? — Очите ѝ блестят доволно.
— Ще си помисля. Още шампанско?
— Да, благодаря — отвръща тя и се усмихва като момиче.
Докато шофирам към Ескала, обмислям съвета на Елена. Бих могъл да отида да се видя с Ана. След като ми каза, че ѝ липсвам… а и самолетът е на разположение.
Връщам се у дома и сядам да прочета последния ѝ имейл.
От: Анастейжа Стийл
Относно: Подходяща компания за вечеря
Дата: 31 май 2011, 23:58
До: Крисчън Грей
Надявам се вечерята ти със старата приятелка да е минала забавно.
Ана
ПП: Госпожа Робинсън ли беше?
Мамка му!
Това е съвършеното извинение. Трябва да отговоря лично. Звъня на Тейлър и му казвам, че на сутринта имам нужда от Стивън и гълфстрийма.
— Разбира се, господин Грей. Къде заминавате?
— Ние заминаваме за Савана.
— Добре, господине.
Долавям в гласа му весела нотка.
Сряда, 1 юни 2011
Сутринта протича интересно. Тръгваме от Боинг Фийлд в 11:30; Стивън лети с втория си пилот, Джил Бейли, и трябва да пристигнем в Джорджия в 19:30 местно време.
Бил е уредил за утре среща с комисията по строителство на Савана, а тази вечер вероятно ще се срещнем с тях за по питие. Така че, ако Анастейжа е заета или не иска да се видим, пътуването няма да е напразно.