„Точно така, залъгвай се, Грей“.
С Тейлър похапнахме лек обяд и сега той оправя разни документи, а аз имам да почета.
Единствената част от уравнението, която ми предстои да реша, е срещата с Ана. Да видим какво ще излезе, когато пристигна в Савана; надявам се по време на полета да ме осени вдъхновение.
Прокарвам ръка през косата и за пръв път от много време се отпускам и задрямвам, докато G550 лети на девет хиляди метра височина към международно летище Савана/Хилтън Хед. Боботенето на двигателите ме успокоява, освен това съм изморен. Много изморен.
„Заради кошмарите е, Грей“.
Нямам представа защо сега са толкова натрапчиви. Затварям очи.
— Така ще бъде с мен. Разбра ли?
— Да, госпожо.
Тя прокарва ален нокът по гърдите ми.
Трепвам и дърпам връзките, а тъмнината се надига и кожата ми гори под всеки неин допир. Аз обаче не издавам и звук.
Не смея.
— Ако се държиш прилично, ще ти позволя да свършиш. В устата ми.
Леле!
— Но все още не. Преди това те чака дълъг път.
Нокътят ѝ прокарва огнена нишка по кожата ми, от гръдната ми кост до пъпа.
Иска ми се да изкрещя.
Тя сграбчва лицето ми, отваря устата ми и ме целува.
Езикът ѝ е настойчив, мокър.
Тя размахва кожения камшик.
Знам, че ще ми е трудно да го издържа.
Не откъсвам обаче очи от наградата. Проклетата ѝ уста.
Когато първият удар опарва кожата ми, посрещам болката и ендорфинът нахлува.
— Господин Грей, кацаме след трийсет минути — казва Тейлър и ме стряска. — Добре ли сте, господине?
— Нищо ми няма.
— Искате ли вода?
— Да, благодаря. — Поемам си дълбоко дъх и се старая да накарам сърцето си да се успокои, а Тейлър ми подава чаша студена вода „Евиан“. Пия с удоволствие, доволен, че Тейлър е единственият на борда. Не се случва често да сънувам зашеметяващите дни с госпожа Линкълн.
Небето е синьо, пръснатите облачета порозовяват от слънцето в ранната вечер. Светлината е ослепителна. Златна. Носи спокойствие. Залязващото слънце се отразява в кълбестите облаци. За момент ми се приисква да съм на глайдера си. Обзалагам се, че топлите течения тук са фантастични.
Точно така!
Това ще направя: ще заведа Ана да полети. Това е нещо повече, нали така?
— Тейлър.
— Да, господине?
— Искам да заведа Анастейжа да лети над Джорджия, утре, на зазоряване, стига да намерим подходящо място. И по-късно става. — Ако е по-късно, ще се наложи да преместя срещата.
— Ще го уредя.
— Цената е без значение.
— Да, господине.
— Благодаря.
Сега остава да кажа на Ана.
Самолетът спира близо до терминала до кулата на летището. Чакат ни два автомобила. С Тейлър слизаме от самолета и усещаме задушаващата топлина.
Леле, тук е направо лепкаво, дори по това време.
Представителят на автомобили под наем подава и двата ключа на Тейлър. Извивам вежди.
— Форд „Мустанг“, а?
— Това беше единственият автомобил, който успях да намеря в Савана за толкова кратко време.
Тейлър ме поглежда с неудобство.
— Поне е червен кабриолет — казвам. — Надявам се да е с климатик в това време.
— Би трябвало да има всички екстри, господине.
— Добре, благодаря. — Вземам ключовете от него, грабвам чантата и го оставям да разтовари останалата част от багажа от самолета и да го прехвърли в джипа.
Стискам ръцете на Стивън и Бейли и им благодаря за безаварийния полет. Качвам се в мустанга, излизам от летището и поемам към центъра на Савана. Слушам Брус на айпода си — включен е към колоните на автомобила.
Андреа ми е резервирала апартамент в хотел „Бохимиън“, с изглед към река Савана. Смрачава се и гледката от балкона е впечатляваща: водите на реката блестят, отразяват цветовете на небето и светлините на моста и доковете. Небето на места изглежда нажежено до бяло, а другаде е тъмнолилаво.
Невероятна красота.
Нямам обаче време да стоя и да се възхищавам на гледката. Вадя лаптопа, включвам климатика на пълна мощност и звъня на Рос за най-новото.
— Откъде се взе този внезапен интерес към Джорджия, Крисчън?
— Лично е.
Тя сумти.
— Откога позволяваш на личния живот да влияе на работата ти?
„Откакто се запознах с Анастейжа Стийл“.
— Не харесвам Детройт — сопвам се аз.
— Добре — примирява се тя.
— По-късно може да се видя с човека от комисията на Савана — добавям в опит да замажа положението.
— Както кажеш. Крисчън. Има още няколко неща, за които трябва да говоря с теб. Пратката е пристигнала в Ротердам. Продължаваме ли?
— Да. Продължаваме. Обещал съм на „Енд Глобал Хънгър“. Трябва да приключим преди да се срещна отново с комитета.
— Добре. Нещо друго по въпроса за закупуването на издателство?
— Все още не съм решил.
— Според мен СИП има потенциал.
— Да. Може би. Трябва да помисля още малко.
— Имам среща с Марко, за да поговорим за положението с Лукас Удс.
— Добре, кажи ми как върви. Обади ми се по-късно.
— Добре. Чао засега.
Избягвам неизбежното. Знам, че е така. След това си казвам, че е най-добре да се оправя с госпожица Стийл — по имейла или по телефона, все още не съм решил как — на пълен стомах, затова си поръчвам вечеря. Докато чакам, получавам есемес от Андреа, в който ми съобщава, че няма да има среща на по питие тази вечер. Няма проблем. И без това ще се срещна с хората утре сутринта, стига да не летя с Ана.
Тейлър се обажда преди да дойдат от румсървиса.
— Господин Грей.
— Тейлър, настани ли се?
— Да, господине. Ще качат багажа ви след минутка.
— Супер.
— Асоциация „Полети Брънзуик“ предлагат безплатен глайдер. Помолих Андреа да им изпрати документите ви за летене. Щом подпишете документите, можете да летите.
— Чудесно.
— Можете да отидете по всяко време след шест сутринта.
— Идеално. Да са готови. Изпрати ми адреса.
— Добре.
На вратата се чука — багажът ми и румсървисът пристигат едновременно. Храната ухае прекрасно: пържени зелени домати, скариди и булгур. Все пак съм в Юга.
Докато се храня, обмислям стратегията с Ана. Мога да отида у майка ѝ утре, за закуска. Ще занеса кифлички. След това ще я заведа да лети. Така май е най-добре. Цял ден не се е свързвала с мен, затова предполагам, че е бясна. Препрочитам последното ѝ съобщение, след като приключвам с вечерята.
Какво има против Елена? Не знае нищичко за връзката ни. Двамата бяхме заедно много отдавна, а сега сме просто приятели. Защо ли се вбесява чак толкова?
Ако не беше Елена, един господ знае какво щеше да се случи с мен.
На вратата се чука. Тейлър е.
— Добър вечер, господине. Харесва ли ви стаята?
— Да, хубава е.
— Нося документите от асоциация „Брънзуик“.
Преглеждам споразумението за наем. Всичко ми се струва наред. Подписвам и му го подавам.
— Ще отида сам. Ще се видим направо там.
— Добре, господине. В шест ще съм там.
— Ще ти кажа, ако нещо се промени.
— Да подредя ли багажа ви, господине?
— Да, благодаря.
Той кима и отнася куфара ми в спалнята.
Неспокоен съм, трябва да преценя какво точно да кажа на Ана. Поглеждам часовника си: девет и двайсет. Оставил съм всичко за прекалено късно. Дали първо да пийна нещо? Оставям Тейлър да оправя багажа и решавам да проверя бара на хотела преди да говоря с Рос отново и да пиша на Ана.
Барът на последния етаж е препълнен, но си намирам място в края на плота и си поръчвам бира. Това е модерно място, с приглушена светлина и приятна атмосфера. Оглеждам бара и избягвам погледите на двете жени до мен… и изведнъж някакво движение привлича вниманието ми: махагонова коса се замята, отразява светлината.
Това е Ана!
Не гледа към мен, седнала е срещу жена, която може да е единствено майка ѝ. Приликата е поразителна.
Каква е скапаната вероятност да се засечем тъкмо тук?
От всички барове… Господи!
Наблюдавам ги като омагьосан. Пият коктейли — „Космополитън“, струва ми се. Майка ѝ е поразителна, същата е като Ана, но вече стара; прилича на жена на четирийсет, с дълга тъмна коса и очи в същия син нюанс като на Ана. Има нещо бохемско в нея… не е от жените, които на мига ще свържа с фръцлите в голфклубовете. Може да се е облякла по този начин, защото е излязла с младата си красива дъщеря.
Невероятно.
„Възползвай се, Грей“.
Вадя телефона от джоба на дънките. Крайно време е да пусна имейл на Ана. Ще стане интересно. Първо ще разбера в какво настроение е… и след това ще наблюдавам.