Ана е явно смутена.
— С майка ми бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа, и решихме да пийнем по нещо — обяснява тя бързо, сякаш се оправдава, че пие в бар с майка си.
— Ти ли купи това потниче? — питам. Наистина изглежда зашеметяващо. Камизолата ѝ е смарагдовозелена; направил съм добър избор — цвят на скъпоценен камък — за дрехите, които Каролайн Актън е избрала за нея. — Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасно.
Тя се изчервява и устните ѝ се извиват, когато чува комплимента.
— Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук.
Хващам ръката ѝ, защото горя от желание да я докосна, и я стискам лекичко. Бавно галя кокалчетата с палец и дишането ѝ се променя.
„Точно така, Ана. Почувствай го.
Не ми се сърди“.
Тя вдига очи към мен и съм възнаграден със срамежлива усмивка.
— Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук. Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа. — Едва се сдържам да не целуна кокалчетата ѝ. Не знам какво е казала на майка си за нас, ако изобщо е казала нещо.
— Крисчън, така се радвам да се запознаем. Ана говори с толкова топли чувства за вас.
— Нима? — Поглеждам Ана и тя се изчервява.
Топли чувства, а?
На това му се казва добра новина.
Сервитьорът оставя джина с тоник пред мен.
— „Хендрикс“, сър!
— Благодаря.
Сервира на Ана и майка ѝ нови коктейли.
— Колко време ще останете в Джорджия, Крисчън? — пита майка ѝ.
— До петък, госпожо Адамс.
— Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.
— С удоволствие, Карла.
— Идеално — отвръща тя. — Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.
Изправям се заедно с нея, след това сядам, готов да посрещна унищожителния гняв на госпожица Стийл. Отново хващам ръката ѝ.
— Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? — Целувам всяко кокалче.
— Да — сопва се тя.
Да не би да ревнува?
— Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?
— Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета, Крисчън.
Изтръпвам.
— Не може да съдиш хората така. Не беше така. — Пускам ръката ѝ, обзет от безсилие.
— О, нима? А как беше? — сопва се тя и вирва предизвикателно малката си брадичка.
Алкохолът ли говори?
Тя продължава:
— Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?
Сега вече говори глупости.
— Ана, не беше така.
Очите ѝ блестят. Много е ядосана. Защо? Тази работа няма нищо общо с нея. Само че аз не искам да се разрази скандал насред бара. Овладявам гласа си.
— Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.
Господи, сигурно щях вече да съм мъртъв, ако не беше Елена. Едва успявам да се овладея.
Тя смръщва вежди.
— Не разбирам.
„Накарай я да млъкне, Грей“.
— Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После… може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.
Веднага проличава, че я обзема паника.
— Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си тук.
„Наистина щастлива“ ли каза? За малко да ме заблудиш.
— Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя…
— Ревнуваш ли?
Как да я накарам да разбере, че двамата с Елена сме приятели? Няма причина да ревнува.
Очевидно госпожица Стийл обича да притежава хората и чувствата им.
Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че и аз съм същият.
— Да. И съм ядосана за това, което ти е направила — продължава тя.
— Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността… е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години — пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнеспартньор.