„Не бъде ревнива, Ана. Искам единствено теб.
Само теб.
Теб“.
Пръстите ми намират клитора ѝ и аз я дразня, галя, стимулирам я, така че краката ѝ отново се разтреперват.
— Точно така, бебчо — шепна дрезгаво, докато блъскам в ритъм, който показва, че я притежавам.
Недей да спориш с мен! Не се бори!
Краката ѝ се напрягат, тялото ѝ трепери. Неочаквано тя извиква, оргазмът я разтърсва и повлича и мен.
— О, Ана… — въздишам и я пускам, светът се размазва пред погледа ми и аз свършвам в нея.
— О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? — шепна и се облягам на нея.
Бавно се отпускам на пода, повличам я след себе си и я прегръщам. Тя сяда, отпуска глава на рамото ми, все още задъхана.
Мили боже!
Било ли е така някога преди?
Целувам я по косата и тя се успокоява, затваря очи, дишането ѝ бавно се връща към нормалното, докато я притискам към мен. И двамата сме потни, горещо ни е във влажната баня, но аз не искам да съм никъде другаде.
Тя се премества и заявява:
— Кървя.
— Не ме притеснява. — Не искам да я пусна.
— Забелязах — отвръща тя сухо.
— Притесняваш ли се от това? — Не би трябвало. Напълно естествено е. Познавам една-единствена жена, която се мръщеше на секса по време на цикъл, но аз изобщо не обръщах внимание на тези нейни простотии.
— Не, никак. — Ана ме поглежда с ясните си сини очи.
— Добре. Хайде във ваната. Пускам я и веждите ѝ се свиват за момент, докато тя наблюдава гърдите ми. Поруменялото ѝ лице губи част от цвета си, а потъмнелите очи срещат моите.
— Какво има, Анастейжа? — питам стреснат от изражението ѝ.
— Белезите ти. Не са от варицела.
— Да, не са — сопвам се.
Не желая да говоря по този въпрос.
Изправям се и ѝ подавам ръка, за да се изправи и тя. Тя ме гледа ужасено.
След малко ще видя и съжаление.
— Не ме гледай така — предупреждавам я и пускам ръката ѝ.
„Не искам тъпото ти съжаление, Ана. Изобщо не припарвай в тази посока“.
Тя забожда поглед в пода. Очевидно е разбрала, поне така се надявам.
— Тя ли го направи? — пита едва чуто.
Мръщя се, не отговарям, докато се опитвам да потисна неочаквано избуялата ярост. Мълчанието ми я кара да вдигне очи.
— Тя? Госпожа Робинсън?
Ана пребледнява, когато чува отговора ми.
— Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.
Тя навежда глава, за да не срещне погледа ми, и минава покрай мен, стъпва във ваната, потъва в пяната и не виждам тялото ѝ. Поглежда ме с разкаяние.
— Чудя се какво ли би било, ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този… начин на живот.
По дяволите! Пак се връщаме на Елена.
Пристъпвам към ваната, плъзвам се във водата и сядам далече от нея. Тя ме гледа, очаква отговор. Мълчанието между нас натежава, докато не започвам да чувам единствено туптенето на кръвта в ушите ми.
Мама му стара!
Тя не откъсва очи от моите.
Не го прави, Ана!
Не. Няма да стане.
Тръсвам глава. Непоносима жена.
— Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.
Тя пъхва влажен кичур коса зад ухото си и мълчи.
Какво да кажа за Елена? Замислям се за връзката ни. Онези стремглави години. Тайните срещи. Бързото чукане. Болката. Удоволствието. Освобождаването… Заповедите и спокойствието, които тя внесе в света ми.
— Тя ме обичаше по начин, който беше… приемлив за мен — казвам тихо, сякаш съм сам.
— Приемлив? — пита Ана недоумяващо.
— Да.
Ана очаква още.
Иска още.
Мама му стара!
— Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. — Говоря съвсем тихо. — Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен.
Тя поема рязко въздух.
Уф! Толкова мразя да говоря за това.
— Тя все още ли те обича?
Не!
— Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен. Никога не съм говорил с друг за тези неща. Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.
— Аз ти вярвам. Но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.
— Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.
Тя отново гледа ръцете си, топнати под водата.
— Опитвам се да разбера. Ти си… загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.