— Май я остави в хола.
Тя отива да я вземе и аз си мия зъбите. Четката току-що е била в устата ѝ.
В стаята хвърлям кърпата, замятам чаршафите и лягам да чакам Ана. Тя отново хлътва в банята и затваря вратата.
След малко се връща. Пуска кърпата на пода и ляга до мен, гола, само по срамежлива усмивка. Лежим един срещу друг, гушнали възглавниците си.
— Спи ли ти се? — питам. Знам, че трябва да станем рано, а вече е почти единайсет.
— Не, не съм уморена — отвръща тя с блеснали очи.
— Какво ти се прави?
— Говори ми се.
Още приказки? Господи! Усмихвам се примирено.
— За какво?
— За разни неща.
— Какви неща?
— За теб.
— Какво за мен?
— Кой ти е любимият филм.
Обичам скорострелните ѝ въпроси.
— Днес е „Пианото“.
Тя грейва.
— Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!
— А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.
Усмивката ѝ става по-широка.
— Значи аз съм номер седемнайсет.
— Седемнайсет?
— Броят на жените, с които си… ами… правил секс.
Мама му стара!
— Не точно.
Усмивката ѝ изчезва.
— Но ти каза петнайсет!
— Имах предвид броя на жените в стаята с играчките. Мислех че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.
— О! — Тя се ококорва. — Ванила ли?
— Не, ти си първото ми ванилово постижение. — Поради някаква необяснима причина се чувствам безкрайно доволен от себе си. — Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.
— За колко става дума? Десетки, стотици… хиляди?
— Десетки. Да, десетки, за бога. — Правя се на възмутен.
— Всичките ли бяха подчинени?
— Да.
— Престани да ми се подиграваш! — тросва се възмутено тя, старае се да задържи физиономията, но не успява и прихва.
— Не мога. Забавна си. — Чувствам се малко замаян, докато се усмихваме един на друг.
— Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш?
— По малко от двете.
— Адски нагло е да го кажеш точно ти — заяжда се тя.
Целувам я по носа, за да я подготвя.
— Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?
Тя се пули, нетърпелива, жадна за още.
„Кажи ѝ“.
— Във и около Сиатъл има места, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя.
— Какво? — възкликва тя.
— Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа.
— Не мисля, че това е за хвалба — кара ми се тя. — И да, прав беше, шокирана съм. И ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо.
— Беше ми обула бельото.
— И това те шокира?
— Да. Не си обу гащи на вечерята с родителите ми.
Тя отново е доволна.
— И това те шокира?
— Да.
— Май бельото ми е силната част.
— Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал.
— Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак“ — смее се тя и лицето ѝ грейва.
— И ми позволи да те обработя с нагайката. — Ухилил съм се като тъпия чеширски котарак. Имало ли е случай да си лежа гол до жена и просто да си приказваме?
— И това ли те шокира?
— Аха.
— Мога да ти позволя да го направиш пак някой път.
— О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд?
— Добре — съгласява се тя.
— Наистина ли?
— Да. Ще вляза в Червената стая на болката.
— Ти казваш първото ми име.
— И това ли те шокира?
— Не. Шокира ме фактът, че ми харесва.
— Крисчън — прошепва тя и името ми, произнесено от устните ѝ, стопля тялото ми.
Ана.
— Искам да направя нещо утре.
— Какво?
— Изненада е. За теб.
Тя се прозява.
Достатъчно. Уморена е.
— Отегчавам ли ви, госпожице Стийл?
— Никога не можеш да ме отегчиш — признава тя и аз я целувам бързо.
— Заспивай — нареждам и изключвам нощната лампа.
След малко чувам равномерно дишане. Тя спи дълбоко. Завивам я с чаршаф, обръщам се на гръб и гледам вентилатора на тавана.
Не е толкова зле да се говори.
Днешният ден се получи.
Благодаря ти, Елена…
Затварям очи с доволна усмивка.
Четвъртък, 2 юни 2011
— Не. Не ме напускай. — Прошепнатите думи стигат до съзнанието ми през съня, аз се размърдвам и се будя.
Това пък какво беше?
Оглеждам стаята. Къде съм, по дяволите?
А, да, в Савана.
— Не, моля те, не ме напускай.