Отдръпвам се за глътка въздух и за да помисля трезво.
Не може да го правим на пистата!
Бенсън и Тейлър са наблизо.
Очите ѝ блестят, молят за още.
„Не ме гледай така, Ана“.
— Закуска — шепна преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Обръщам се, стискам ръката ѝ и тръгвам към колата.
— Ами самолетът?
— Ще се погрижат за него. — Нали затова плащам на Тейлър. — Сега ще ядем. Ела.
Тя подскача до мен, прелива от щастие; не знам дали съм я виждал така превъзбудена. Настроението ѝ е заразно и не мога да си спомня дали и аз някога съм изпитвал такава еуфория. Не успявам да сдържа широката си усмивка, докато ѝ отварям вратата на колата.
Докато излизаме от летището и се насочваме към магистрала 95, от колоните дънят „Кингс ъв Лиън“.
Блакберито на Ана започва да пиука.
— Какво е това? — питам изненадано.
— Алармата за хапчето ми — измрънква тя.
— Добре. Браво. Мразя презервативи.
Стрелвам я странично с поглед и ми се струва, че тя извърта очи, но не съм съвсем сигурен.
— Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката“ ти — признава тя и променя темата.
— А как да те представям? Не си ли приятелката ми?
— Зачудих се. Мислех, че търсиш подчинена.
— И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това.
— Щастлива съм, че го казваш, че го искаш — прошепва тя.
— Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл — шегувам се, докато паркирам пред „Международна къща на палачинките“ — най-голямото удоволствие на татко, макар и забранено.
— „Международна къща на палачинките“! — прошепва тя, не може да повярва.
Мустангът изръмжава и спира.
— Дано си гладна.
— Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя.
— Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. — Настаняваме се в сепаре, един срещу друг. — Пазехме го в тайна от нея. — Посягам към менюто и наблюдавам Ана, докато тя прибира косата си зад ушите и разглежда какво предлагат за закуска. Облизва се нетърпеливо. — Знам какво искам — прошепвам и се питам какво ли ще каже тя, ако ѝ предложа да отидем заедно до тоалетната. Очите ни се срещат и зениците ѝ се разширяват.
— Искам същото — отвръща тя. Както винаги, госпожица Стийл не се отказва от предизвикателство.
— Тук ли? — „Сигурна ли си, Ана?“ Очите ѝ обхождат бързо тихото заведение, след това се спират върху мен, потъмняват и се изпълват с плътско желание. — Не хапи тази устна — предупреждавам. Колкото и да ми се иска, няма да я чукам в тоалетната на заведение за палачинки. Заслужава нещо по-добро, а честно казано, аз също. — Не тук, не сега. Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай.
Прекъсват ни.
— Здравейте! Аз съм Леандра. Какво да ви донеса… тази сутрин… да… за вас… да направя?…
О, боже! Не обръщам никакво внимание на червенокосата сервитьорка, а питам:
— Анастейжа?
— Казах ти: каквото искаш ти.
Мама му стара! Все едно говори на оная ми работа.
— Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка.
— Няма нужда. Знаем какво искаме. — Не мога да откъсна поглед от Ана. — Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст“, ако имате.
Ана се усмихва.
— Благодаря, сър. Това ли е всичко? — възкликва сервитьорката задъхана, смутена. Откъсвам поглед от Ана, отпращам сервитьорката с поглед и тя заситня нанякъде.
— Знаеш ли, не е честно — отбелязва Ана тихо, докато чертае осмица върху масата.
— Кое не е честно?
— Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен.
— Обезоръжавам теб ли? — Не мога да повярвам.
— Непрекъснато.
— Това е само опаковка, Анастейжа.
— Не, Крисчън. Много повече от опаковка е.
Тя се е объркала и аз отново ѝ повтарям колко е обезоръжаваща.
Тя мръщи чело.
— Това ли е причината да промениш решението си?
— Да променя решението си ли?
— Да… За… нас…
Променил ли съм наистина мнението си? Май току-що поразширих границите, нищо повече.
— Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл?