Спешното отделение е пълно с лекари и сестри, наоколо щъкат пациенти. Обръщам се към една млада сестра и ѝ отправям най-ослепителната си усмивка.
— Здравейте, търся Лейла Рийд. Приета е днес. Бихте ли ми казали къде мога да я открия?
— А вие кой сте? — пита тя и се изчервява.
— Брат ѝ — лъжа, без да ми мигне окото, и не обръщам никакво внимание на реакцията ѝ.
— Насам, господин Рийд. — Тя забързва към стаята на сестрите и проверява в компютъра. — Тя е на втория етаж в отделението за психическо здраве. Вземете асансьора в дъното на коридора.
— Благодаря. — Намигам ѝ за награда и тя прибира немирен кичур зад ухото си и ми отправя флиртаджийска усмивка, която ми напомня за едно момиче, което съм изоставил в Джорджия.
Слизам от асансьора на втория етаж и разбирам, че нещо не е наред. От другата страна на врата, която очевидно е заключена, двама охранители и медицинска сестра претърсват коридора, проверяват всяка стая. Настръхвам, но тръгвам към рецепцията, като се преструвам, че не забелязвам суматохата.
— Да? — пита ме млад мъж с халка на носа.
— Търся Лейла Рийд. Аз съм брат ѝ.
Той пребледнява.
— О, господин Рийд. Заповядайте, елате с мен.
Следвам го към чакалнята и сядам на пластмасовия стол, който ми посочва. Забелязвам, че е застопорен към пода.
— Лекарят ще дойде след минутка.
— Защо не мога да я видя? — питам.
— Лекарят ще ви обясни — отвръща той предпазливо и излиза преди да успея да задам друг въпрос.
Мама му стара! Изглежда, съм закъснял.
Усещам, че ми се гади от тази мисъл. Ставам и започвам да крача из малкото помещение, замислям се дали да не позвъня на Гейл, но не се налага да чакам толкова дълго. Млад мъж с къса раста и тъмни интелигентни очи влиза в чакалнята. Да не би това да е лекарят ѝ?
— Господин Рийд? — пита той.
— Къде е Лейла?
Той ме преценява, след това въздиша и сякаш се напряга.
— За съжаление не знам. Успяла е да ни се измъкне.
— Какво?!
— Няма я. Нямам представа как е излязла.
— Излязла ли? — възкликвам. Не мога да повярвам. Тръшвам се на един от столовете. Той сяда срещу мен.
— Да. Изчезна. В момента я търсим.
— Все още ли е тук?
— Не знаем.
— А вие кой сте? — питам.
— Аз съм доктор Азикиуе, дежурният психиатър.
Струва ми се много млад за психиатър.
— Какво можете да ми кажете за нея?
— Беше приета след неуспешен опит за самоубийство. Опитала се е да си пререже китката в апартамента на старо гадже. Докара я икономката му.
Усещам как кръвта се оттича от лицето ми.
— И? — подканям го. Трябва ми повече информация.
— Друго не знаем. Тя каза, че ставало въпрос за грешна преценка, че била съвсем добре, но искахме да я задържим за наблюдение и да ѝ зададем още въпроси.
— Вие разговаряхте ли с нея?
— Да.
— Защо го е направила?
— Каза, че било вик за помощ. Нищо повече. След като бе направила този панаир, се срамуваше и искаше да се прибере у дома. Каза, че не искала наистина да се самоубие. Повярвах ѝ. Предполагам, че става въпрос за суицидни мисли.
— Как можахте да я изпуснете? — Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да потисна гнева си.
— Нямам представа как е избягала. Ще се проведе вътрешно разследване. Ако се свърже с вас, убедете я да се върне. Тя има нужда от помощ. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се — съгласявам се разсеяно.
— Имате ли някакви случаи на психически заболявания в семейството?
Мръщя се и едва сега разбирам, че говори за семейството на Лейла.
— Не знам. Семейството ми не обсъждаше подобни въпроси.
Той ме наблюдава загрижено.
— Знаете ли нещо за бившия приятел?
— Не — заявявам твърде бързо. — Свързахте ли се със съпруга ѝ?
Докторът се опулва.
— Тя омъжена ли е?
— Да.
— Не ни каза.
— Добре. Аз ще му позвъня. Няма да отнемам повече от времето ви.
— Но аз имам още въпроси.
— Предпочитам да я потърся. Очевидно не е добре. — Ставам.
— Само че въпросният съпруг…
— Аз ще се свържа с него.
Така няма да стигнем доникъде.
— Но ние трябва да…
Доктор Азикиуе става.
— Не мога да ви помогна. Трябва да я намеря. — Тръгвам към вратата.
— Господин Рийд…
— Довиждане — срязвам го и забързвам през чакалнята, без да спирам пред асансьора. Слизам по противопожарната стълба, като прескачам през стъпало. Мразя болниците. Надига се спомен от детството. Малък съм, уплашен, не говоря, миризма на дезинфектант и кръв нахлува в носа ми.