Все още е тук; няма нищо против.
Втората ми реакция е гордост: последвала е инструкциите ми точно както трябва. Трудно ми е да скрия усмивката си.
Госпожица Стийл не се отказва от предизвикателствата.
Затварям вратата и забелязвам, че е закачила халата си на една кукичка. Минавам покрай нея бос и оставям айпода на скрина. Решил съм да я лиша от всички сетива, освен от докосване, да видим как ще се справи с това. Леглото е със сатенени чаршафи.
Кожените белезници са на място.
Вадя от скрина ластик за коса, превръзка за очите, кожена ръкавица, тапи за уши и трансмитера, който Барни е направил за айпода ми. Подреждам всичко в редица, включвам трансмитера. Нека Ана чака. Очакването е половината от атмосферата на сцената. Щом всичко е готово, се изправям над нея. Ана е навела глава, дискретната светлина гали косата ѝ. Тя изглежда скромна и красива, истински образец на подчинена.
— Прекрасна си. — Обхващам лицето ѝ с ръка, вдигам главата ѝ и сините очи срещат сивите. — Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя — шепна. — Стани! — командвам и когато я поглеждам в очите, усещам, че мога да потъна и да се удавя в това сериозно, унесено изражение. Привлякъл съм цялото ѝ внимание. — Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?
Тя примигва няколко пъти, но продължава да мълчи.
— Какви са? — питам.
Тя се колебае.
А, така няма да стане.
— Какви са думите, Анастейжа?
— Жълто.
— И?
— Червено.
— Помни ги!
Тя извива вежди, очевидно презрително, и се кани да каже нещо.
А, не! Не и в моята стая с играчки.
— Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме?
Колкото и да ме блазни тази мисъл, в момента искам да ми се подчинява напълно.
Тя преглъща разочарованието си.
— Е?
— Да, сър — отговаря тя бързо.
— Добро момиче! Сега, искам да използваш ключовите думи, но не защото ще изпитваш болка. Това, което ще правя, е нещо доста интензивно и трябва да ме водиш. Разбираш ли ме?
Лицето ѝ остава безизразно, не издава абсолютно нищо.
— Става дума за допир, Анастейжа. Няма да можеш да ме виждаш или чуваш. Но ще можеш да ме усещаш.
Без да обръщам внимание на объркания ѝ поглед, пускам плейъра.
Просто трябва да избера песен. В този момент си припомням разговора ни в колата след като тя спа в леглото ми в „Хийтман“. Да видим как ще понесе тюдорска хорова музика.
— Ще те завържа на леглото, Анастейжа. Но първо ще ти вържа очите и след това — показвам айпода в ръката си — няма да можеш да чуваш нищо. Това, което ще чуваш, ще е само музиката, която ти пускам.
По лицето ѝ май преминава изненада, но не съм напълно сигурен.
— Ела. — Повеждам я към леглото. — Застани тук. — Навеждам се, вдъхвам сладкия ѝ аромат и шепна на ухото ѝ: — Чакай тук и не откъсвай очи от леглото. Представи си как лежиш и си изцяло зависима от милостта ми.
Тя си поема дъх.
Точно така, бебчо. Мисли. Едва успявам да устоя на изкушението да лепна нежна целувка на рамото ѝ. Трябва бързо да ѝ сплета косата и да донеса камшик. Грабвам ластик от скрина, избирам любимия си камшик и го пъхвам в задния джоб на дънките.
Заставам зад нея, нежно прибирам косата ѝ и я сплитам.
— Тъй като те харесвам прекалено много с две плитки, но искам да те чукам веднага, ще трябва да се задоволим само с една. — Стягам плитката и я подръпвам и тя е принудена да направи крачка назад към мен. Навивам края на китката си, навеждам я надясно, така че вратът ѝ остава оголен. Прокарвам носа си от ухото към рамото, засмуквам и хапя нежно.
М-м-м… мирише толкова хубаво.
Тя потръпва и мърка гърлено.
— Шшш. Тихо — карам ѝ се и вадя камшика, прехвърлям ръка отпред, докосвам нейната и ѝ го показвам.
Чувам я как си поема дъх и виждам, че пръстите ѝ се свиват.
— Докосни го — прошепвам, защото знам, че го иска. Тя вдига ръка, спира, след това прокарва пръсти по меките велурени висулки. Възбуждащо е. — Ще използвам това. Няма да боли, но ще вкара кръвта ти в повърхността на кожата и тя ще стане много чувствителна. Какви са кодовите думи, Анастейжа?
— Жълто и червено, сър — прошепва тя, омагьосана от камшика.
— Добро момиче. И помни, страхът е в главата ти. — Пускам камшика на леглото и докосвам с пръсти кръста ѝ, заоблените бедра, бръквам в бикините. — Това няма да ти е нужно. — Смъквам ги по краката ѝ и коленича зад нея. Тя сграбчва колоната, за да се измъкне от бельото си.