Сега ли иска да чете?
— Ще ти ги донеса.
Пускам компютъра в кабинета и принтирам правилата, питам се защо обсъждаме този въпрос в пет сутринта.
Когато се връщам, тя е пред мивката, пие вода. Сядам на един от високите столове и я наблюдавам. Гърбът ѝ е изпънат, напрегнат, а това не вещае нищо добро. Когато тя се обръща, плъзвам листата към нея.
— Ето ти ги.
Тя преглежда бързо правилата.
— И това за подчинението си остава?
— О, да.
Тя клати глава и в ъгълчетата на устата ѝ трепка иронична усмивка, а очите ѝ се стрелват към тавана.
Мили боже!
Настроението ми неочаквано става по-добро.
— Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа?
— Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти. — Тя е предпазлива и същевременно развеселена.
— Каквато е била винаги. — Ако тя ми позволи…
— Е…
— Да?
— Искаш да ме пляскаш сега?
— Да. И ще го направя.
— Дали, господин Грей? — Тя скръства ръце и вирва предизвикателно брадичка.
— И мислиш ли, че ще ме спреш?
— Ако изобщо успееш да ме хванеш.
Усмихва се кокетно и това се отразява на члена ми.
Тя иска да си играе.
Смъквам се от високия стол и я наблюдавам внимателно.
— Така ли мислите, госпожице Стийл?
Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.
Накъде ли ще хукне?
Тя не откъсва очи от моите, тръпне от вълнение. Зъбите ѝ са се впили в долната ѝ устна.
— И пак си захапала устната си.
Нарочно ли го прави? Пристъпвам наляво.
— Не можеш да го направиш — дразни ме тя. — Та ти самият си въртиш очите. — И също пристъпва наляво.
— Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.
— Аз съм доста бърза, знаеш, нали? — смее се тя.
— И аз.
Как е възможно да прави всичко толкова вълнуващо?
— Ще свършиш ли тихо?
— Кога съм свършвала тихо и спокойно? — ухилва се тя и захапва стръвта.
— Какво имате предвид, госпожице Стийл? — Обикалям след нея островчето на кухнята. — Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.
— В случай че успееш да ме хванеш, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ти позволя да ме хванеш.
Тя сериозно ли говори?
— Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.
— Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.
— Така е.
Може би това не е игра. Тя да не би да се опитва да ми каже нещо? Колебае се и аз правя внезапно движение, за да я хвана. Тя писва и се втурва около островчето, към сравнително безопасното място от другата страна на масата за храна. Разтворила е устни, гледа ме и дръзко, и предпазливо. Халатът се разтваря и се плъзва по едното ѝ рамо. Изглежда страхотно. Просто е невероятна.
Пристъпвам бавно към нея и тя се отдръпва.
— Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.
— Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?
— От живота, от вселената. — От бивши подчинени, които са изчезнали. От работата. От нашето споразумение. От всичко.
— Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.
Не се отказва. Спирам и скръствам ръце, преценявам отново стратегията си.
— Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.
— Не, няма да ме хванеш — заявява тя убедено.
Мръщя се.
— Да не би да не искаш да те хвана?
— Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.
Най-неочаквано тъмнината в мен се надига, плъзва по кожата ми и оставя ледена пътека от отчаяние след себе си.
Не. Не. Не мога да понасям да ме докосват. Никога.
— Наистина ли се чувстваш така? — Все едно ме е докоснала и ноктите ѝ оставят бели следи по гърдите ми.
Тя примигва няколко пъти, преценява реакцията ми и когато започва да говори, гласът ѝ е съвсем тих.
— Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа.
Напрегната е.
Виж ти! Това хвърля нова светлина върху отношенията ни.
— Така ли? — прошепвам, защото не знам какво друго да кажа.
Тя си поема дълбоко дъх, пристъпва към мен и когато застава пред мен, вдига очи и те горят от очакване.
— Толкова много ли мразиш това? — прошепвам.
Това е. Напълно несъвместими сме.
Не, не го вярвам.
— Е, не чак толкова — признава тя и аз изпитвам облекчение. — Не — продължава Ана. — Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.