Леглото е празно.
В стомаха ми избухва непозната тревога. Не е възможно да си е отишла! Горе е. Трябва да е в стаята си. Прескачам през три стъпала и спирам задъхан пред вратата на стаята ѝ. Тя е вътре, плаче.
Слава богу!
Опирам глава на вратата, залива ме облекчение.
„Не си тръгвай!“ Мисълта, че ще си тръгне, е ужасна.
Разбира се, че тя трябва да си поплаче.
Поемам си дъх, за да се успокоя, и отивам в банята до стаята с играчките, за да взема крем от арника, обезболяващо и чаша вода, след това влизам в стаята ѝ.
Вътре е все още тъмно, въпреки че зората прилича на бледа черта на хоризонта, но ми трябва миг, за да открия красивото си момиче. Свила се е по средата на леглото, малка, уязвима, и хлипа тихо. Мъката ѝ ме раздира. Моите подчинени никога не са ми въздействали по този начин — дори когато ревяха. Не разбирам. Защо се чувствам така? Оставям арниката, водата и таблетките и вдигам завивката, лягам до нея и посягам да я погаля. Тя се напряга, цялото ѝ тяло крещи: „Не ме докосвай!“ Веднага забелязвам иронията в това.
— Тихо, бебчо — шепна в напразен опит да спра сълзите ѝ и да я успокоя. Тя не откликва. Остава студена, скована. — Не бягай от мен, Ана, моля те. — Тя се отпуска малко и ми позволява да я прегърна и аз заравям нос в уханната ѝ коса. Тя мирише прекрасно, както винаги, мирисът ѝ е като балсам за нервите ми. Целувам я нежно по врата. — Не ме мрази — продължавам да шепна и притискам устни към гърлото ѝ, дразня я. Тя не казва нищо, но плачът ѝ бавно преминава в тихо приглушено хлипане. Най-сетне притихва. Предполагам, че е заспала, но не съм сигурен. Добре поне че се успокои.
Утрото идва и си отива, светлината става по-ярка и нахлува заедно с деня. Продължаваме да лежим тихо. Прегръщам момичето си и гледам как светлината се променя. Не помня някога да съм лежал просто така и да съм чакал времето да отлети, а мислите ми да се лутат. Отпускащо е, представям си какво можем да правим до края на деня. Може да я заведа да види „Грейс“.
Точно така. Следобед ще отидем да поплаваме.
„Ако все още ти говори, Грей“.
Тя се раздвижва, кракът ѝ потръпва и разбирам, че е будна.
— Донесох ти болкоуспокояващи и крем.
Най-сетне тя откликва, обръща се бавно към мен. Очите ѝ, пълни с болка, се обръщат към мен, погледът ѝ е напрегнат, любопитен. Наблюдава ме, сякаш ме вижда за пръв път. Притеснително е, защото, както обикновено, нямам представа какво мисли, нито пък какво вижда. Тя обаче е много по-спокойна и аз посрещам с радост искрицата надежда, която носи. Денят може и да се окаже хубав.
Тя гали бузата ми и спуска пръсти до челюстта, през наболата брада. Затварям очи и се наслаждавам на докосването. Чувството все още е ново, да ме докосва и да се наслаждавам на невинните ѝ пръстчета, когато тъмнината кротува. Нямам нищо против да докосва лицето ми… или да усещам пръстите ѝ в косата си.
— Съжалявам — казва тя.
Тази тиха дума ме изненадва. Тя защо ми се извинява?
— За какво?
— За това, което казах.
Облекчение плъзва по цялото ми тяло. Тя ми е простила. Освен това онова, което каза в момент на гняв, беше самата истина, аз наистина съм сбъркан кучи син.
— Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех… — За пръв път от толкова години се извинявам. — Съжалявам, че те нараних.
Тя вдига едва-едва рамене и ми се усмихва. Спечелил съм си помилване. В безопасност сме. Всичко е наред. Облекчен съм.
— Аз го пожелах — продължава тя.
„Така беше, бебчо“.
Тя преглъща нервно.
— Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен — заявява. Очите ѝ са искрени и честни.
Светът спира да се върти.
Ужас.
Изобщо не сме в безопасност.
„Грей, оправи нещата“.
— Ти си всичко, което искам да си.
Тя се мръщи. Очите ѝ са зачервени, пребледняла е. Това е странно възбуждащо.
— Не разбирам — признава тя. — Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?
Ето го — това е нейният окончателен удар. Прекалил съм. Сега тя знае — и всичко, което съм си казал преди да започна да преследвам това момиче, нахлува отново. Тя не познава този начин на живот. Как бих могъл да я покваря? Прекалено млада е, напълно невинна… Ана!
Мечтите ми са били единствено… мечти. Тази работа няма да я бъде.
Затварям очи. Не мога да понеса да я погледна. Истина е, че ще ѝ е по-добре без мен. След като вече е видяла чудовището, тя знае, че не мога без него. Налага се да я освободя, нека продължи по пътя си. Тази работа между нас няма да се получи.