„Съсредоточи се, Грей“.
— Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.
Тя се ококорва.
— Не искам да си тръгвам — прошепва. Очите ѝ са наливат със сълзи и те заблестяват по дългите ѝ тъмни мигли.
— И аз не искам да си отиваш — отговарям, защото това е самата истина, а чувството — това зловещо, стряскащо чувство — се връща и ме притиска. Сълзите отново рукват по бузите ѝ. Нежно избърсвам една с палец и преди да се усетя, думите се изливат сами. — Откакто те срещнах, аз оживях. — Палецът ми гали долната ѝ устна. Искам да я целуна завладяващо. Да я накарам да забрави. Да я заслепя. Да я възбудя — знам, че мога. Само че нещо ме възпира — този предпазлив, наранен поглед. Защо ще иска да я целува едно чудовище? Може да ме отблъсне и аз няма да знам как да се справя с реакцията ѝ. Думите ѝ ме преследват, извикват тъмен, потискан спомен.
Абсолютно сбъркан кучи син.
— И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.
Спомням си как Карик ме учеше да се гмуркам. Пръстите на краката ми се захващаха за ръба на басейна и аз паднах като дъга във водата и ето че сега падам отново, пропадам в бездната, при това съвсем бавно.
Не е възможно тя да изпитва подобно нещо към мен.
Не и към мен. Няма начин!
Копнея за глътка въздух, задушавам се от думите ѝ, спомените притискат гърдите ми. Гмурвам се все по-надолу и тъмнината ме обгръща. Чувам ги. Мога да се справя с тях. Тя не знае какви ги говори, с кого си има работа — с какво се е захванала.
— Не! — Гласът ми е дрезгав от болка и недоверие. — Не можеш да ме обичаш, Ана. Не… Това е грешка.
Трябва да ѝ изясня нещата по този въпрос. Тя не може да обича чудовище. Не може да обича абсолютно смахнат кучи син. Трябва да си отиде. Трябва да се махне, при това веднага. Всичко става съвършено ясно. Това е моментът, в който мога да извикам: „Еврика!“. Няма начин да я направя щастлива. Не мога да бъда какъвто тя иска. Не мога да продължавам по този начин. Това трябва да приключи. Изобщо не трябваше да започва.
— Грешка? Защо да е грешка?
— Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? — Болката в гласа ми е открита, а аз пропадам все по-дълбоко в бездната и ме обгръща отчаяние.
Никой не може да ме обича.
— Но ти ме правиш щастлива — обяснява замислено тя.
„Анастейжа Стийл, погледни се“. Трябва да съм откровен с нея.
— Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.
Тя примигва, клепките ѝ трептят над насълзените ѝ очи, наблюдава ме напрегнато, докато търси истината.
— Никога няма да можем да преодолеем това, нали?
Клатя глава, защото не мога да измисля какво да кажа. Отново стигаме до несъвместимост. Тя затваря очи сякаш нещо я боли и когато ги отваря отново, те са бистри, пълни с решителност. Сълзите са спрели. Кръвта започва да пулсира в главата ми, а сърцето ми блъска. Знам какво се кани да каже. Страхувам се от онова, което ще каже.
— Е, тогава да тръгвам.
Трепва, когато сяда.
Веднага ли? Не може да си тръгне веднага.
— Не, не, не си отивай!
Пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко. Имам чувството, че допускам огромна грешка, като я пускам да си иде. Тази грешка ще е изцяло моя. Тя обаче не може да остане, ако мисли така за мен, просто не може.
— Какъв е смисълът да оставам? — пита тя и става предпазливо от леглото, все още загърната в халата. Наистина си тръгва. Не мога да повярвам. Ставам и аз, за да я спра, но погледът ѝ ме приковава — изражението ѝ е толкова празно, толкова студено, толкова далечно — това изобщо не е моята Ана.
— Бих искала да остана сама — заявява тя. Колко празен и безизразен е гласът ѝ. Обръща се и тръгва. Затваря вратата. Оставам да гледам затворената врата.
За втори път днес си тръгва от мен.
Сядам и стискам главата си с ръце, опитвам се да се успокоя, да осмисля чувствата си.
Тя наистина ли ме обича?
Как се е случило? Как е станало?
Грей, скапан глупако!
Винаги има такъв риск с някоя като нея — добра, невинна и смела — да не види истинското ми аз преди да стане прекалено късно и да я накарам да страда, както стана сега.
Защо е толкова болезнено? Чувствам се така, сякаш някой е пробил белия ми дроб. Тръгвам след нея. Може и да иска да остане сама, но ако ще ме напусне, имам нужда от дрехи.
Когато влизам в спалнята, тя взема душ, затова бързо слагам дънки и тениска. Избирам си черна — тъкмо като за настроението ми. Грабвам си телефона и обикалям апартамента, изкушен да седна на пианото и да изсвиря някоя жална мелодия. Вместо това сядам в средата на стаята и не чувствам нищо.