Празен съм.
„Стегни се, Грей! Това е правилното решение. Остави я да си тръгне“.
Телефонът ми бръмчи. Обажда се Уелч. Дали е открил Лейла?
— Да, Уелч?
— Господин Грей, имам новини — стърже гласът му по телефона. Този тип трябва да спре да пуши. Гласът му е направо страшен.
— Откри ли я? — Настроението ми се подобрява.
— Не, господине.
— Какво има тогава?
„Защо изобщо ми се обаждаш?“
— Лейла е напуснала съпруга си. Вече нямат нищо общо.
Ново двайсет!
— Ясно.
— Той има идея къде може да е, но иска да се подсигури. Пита кой се интересува толкова много от съпругата му. Въпреки че не я нарече така.
Едва сдържам напиращия си гняв.
— Колко иска?
— Две хиляди.
— Какво? — изкрещявам. Защо просто не е признал досега, че Лейла го е напуснала? — Можеше да ни каже! Дай ми номера му. Трябва да му се обадя. Уелч, това е страхотна преебавка!
Вдигам поглед и забелязвам Ана свита на прага на хола, по дънки и грозен суичър. Гледа ококорено, напрегнато, лицето ѝ е разкривено.
— Намери я — тросвам се и затварям. Ще се оправям с Уелч по-късно.
Ана пристъпва към канапето и вади от раницата си лаптопа, телефона и ключа за колата. Поема си дълбоко дъх, влиза в кухнята и оставя и трите неща на плота.
Какво става, по дяволите? Да не би да ми връща нещата си?
Тя се обръща към мен, на дребното пребледняло лице се е изписала решителност. Това е инатливото ѝ изражение, което ми е до болка познато.
— Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. — Гласът ѝ е спокоен, без никаква емоция.
— Ана, не искам тези неща, те са твои! — Не може да ми причини това! — Вземи ги, моля те.
— Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.
— Ана, бъди разумна!
— Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. — Гласът ѝ е лишен от всякаква емоция.
Тя иска да ме забрави.
— Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?
— Не. Не искам. Опитвам се да защитя себе си.
Разбира се — тя се опитва да защити себе си от чудовището.
— Моля те, Ана, вземи тези неща.
Устните ѝ пребледняват.
— Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата.
Пари, а? Винаги се стига до проклетите пари.
— Би ли приела чек? — ръмжа аз.
— Да. Мисля, че си добър в писането на чекове.
Тя иска пари. Ще ѝ дам пари. Изфучавам в кабинета си, като едва се сдържам. Сядам на бюрото и звъня на Тейлър.
— Добро утро, господин Грей.
Не обръщам никакво внимание на поздрава му.
— Колко взе за фолксвагена на Ана?
— Дванайсет хиляди долара, господине.
— Много! — Учуден съм, въпреки че съм в ужасно настроение.
— Класика е — обяснява той.
— Благодаря. Би ли закарал госпожица Стийл до тях?
— Разбира се. Слизам веднага.
Затварям и вадя чековата книжка от чекмеджето на бюрото. В този момент си припомням разговора с Уелч за тъпия съпруг на Лейла.
Всичко опира до скапаните пари!
В гнева си удвоявам сумата, която Тейлър е получил за подобието на кола, и натъпквам чека в плик.
Когато се връщам, тя стои до островчето в кухнята изгубена, почти като дете. Подавам ѝ плика и гневът ми се изпарява.
— Тейлър е взел добра цена… колата била класика — казвам вместо извинение. — Можеш да го попиташ. Той ще те закара до вас. — Кимам към вратата на хола, където чака Тейлър.
— Няма нужда. Мога и сама. Благодаря.
„Не! Приеми да те закара, Ана. Защо ми правиш тези номера?“
— За всяко нещо ли ще ми възразяваш?
— Защо да променяме традицията? — Поглежда ме с безизразен поглед.
Това е то накратко — ето защо споразумението ни беше обречено още от самото начало. Тя просто не е създадена за това и дълбоко в себе си винаги съм го знаел. Затварям очи.
Какъв съм глупак.
Пробвам по-меко и се моля.
— Ана, моля те, нека Тейлър те закара.
— Ще приготвя колата, госпожице Стийл — заявява авторитетно Тейлър и излиза. Може пък да послуша него. Тя се обръща, но той вече е излязъл, отишъл е долу, за да изкара колата.
Тя пак се обръща към мен и неочаквано очите ѝ стават още по-големи. Притаявам дъх. Не мога да повярвам, че си тръгва.
Виждам я за последен път и тя ми се струва тъжна. При мисълта, че аз съм виновен за този поглед, ме прорязва болка. Правя колеблива стъпка напред. Искам да я прегърна още веднъж и да я помоля да остане.
Тя се отдръпва и това е доказателството, че не ме иска. Аз сам съм я отблъснал.