Нея я няма!
Доказателството за желанието ми се притиска в матрака, ала споменът за ясните ѝ очи, забулени от болка и унижение, когато си тръгваше, скоро разрешават проблема.
Чувствам се адски гадно, обръщам се по гръб и гледам в тавана, пъхнал ръце под главата си. Чака ме цял ден и за пръв път от години не знам какво да правя. Поглеждам отново часовника. Пет и петдесет и осем.
По дяволите, най-добре да отида да потичам.
Докато тичам по тротоара на Четвърто авеню в ранното утро, в ушите ми звучи „Пристигането на Монтеки и Капулети“ на Прокофиев. Всичко ме боли — дробовете ми заплашват да се пръснат, главата ми пулсира, а натрапчивата тъпа болка от загубата ме яде отвътре. Не мога да избягам от тази болка, макар да се опитвам. Спирам колкото да сменя музиката и поемам въздух. Искам нещо… зверско. „Пъмп ит“ на „Блек Айд Пийс“ става. Забързвам отново.
Тичам по Вайн Стрийт и макар да знам, че е лудост, се надявам да я видя. Когато наближавам улицата ѝ, сърцето ми блъска още по-бързо, напрежението в мен се трупа. Не желая чак толкова отчаяно да я видя, просто искам да се уверя, че е добре. Не, не е вярно. Искам да я видя. Най-сетне, когато съм на нейната улица, забавям крачка и вървя бавно покрай блока.
Наоколо цари тишина — стар олдсмобил издрънчава по улицата, кучкарите са излезли, но в нейния апартамент няма признаци за живот. Пресичам улицата и спирам на отсрещния тротоар, след това хлътвам във входа на отсрещния блок, за да си поема дъх.
Завесите в едната стая са дръпнати, а в другата са оставени отворени. Може това да е нейната стая. Може би тя все още спи, ако изобщо е вътре. Кошмарен сценарий се разиграва в главата ми: снощи е излязла, напила се е, запознала се е с някого…
Не!
В гърлото ми се надига горчилка. Мисълта за тялото ѝ в чужди ръце, някой изрод, който се кефи на усмивката ѝ и я кара да се смее, да се киска, да свършва. Нужен ми е целият самоконтрол, на който съм способен, за да не разбия входната врата на апартамента ѝ и да проверя дали е вкъщи и дали е сама.
„Ти сам си го докара, Грей.
Забрави я. Тя не е за теб“.
Подръпвам шапката на „Сийхокс“ ниско над челото си и хуквам по Уестърн Авеню.
Ревността ми е болезнена, гневна; запълва зейнала дупка. Мразя я — тя раздвижва нещо дълбоко у мен, нещо, което нямам никакво желание да чувам и виждам. Започвам да тичам още по-бързо, далече от този спомен, далече от болката, далече от Анастейжа Стийл.
Над Сиатъл се смрачава. Ставам и се протягам. Работил съм на бюрото в кабинета си през целия ден и съм свършил добра работа. Рос също поработи доста. Подготви и ми изпрати първо предложение за бизнесплан и уведомително писмо до СИП.
Поне ще мога да държа Ана под око.
Прочетох и обработих две молби, няколко договора и нов дизайн и докато се занимавах с тези неща, не мислех за нея. Малкият глайдер е все още на бюрото ми, дразни ме, напомня ми за по-щастливи времена, както каза тя. Представям си я застанала на прага на кабинета ми, облечена в една от моите тениски, виждам единствено дългите ѝ крака и сините ѝ очи, точно преди да ме прелъсти.
И това беше за пръв път.
Тя ми липсва.
Ето, признах си. Поглеждам към телефона, напразно се надявам. Имам есемес от Елиът.
●Биричка, надувко?●
Отговарям.
●Не. Зает.●
Той отговаря на мига.
●Майната ти тогава.●
Да, майната ми. От Ана няма нищо. Няма пропуснати обаждания. Няма и имейли. Натрапчивата болка в корема ми се усилва. Тя няма да се обади. Иска да се махне от мен. Искаше да се откъсне от мен и не я виня.
Така е най-добре.
Тръгвам към кухнята, за да променя обстановката.
Гейл се е върнала. Кухнята е почистена, на печката къкри нещо. Мирише приятно… но аз не съм гладен. Тя влиза, докато надничам какво готви.
— Добър вечер, господине.
— Здравей, Гейл.
Тя спира, изненадана от нещо. От мен ли? Мама му стара, толкова ли зле изглеждам?
— Пиле „Шасьор“ — подсказва ми тя неуверено.
— Супер — мърморя аз.
— За двама ли? — пита тя.
Зяпвам я и тя отвръща смутено на погледа ми.
— За един.
— След десет минути. — Гласът ѝ потреперва.
— Става — отвръщам остро.
Обръщам се, за да изляза.
— Господин Грей — спира ме тя.
— Какво има, Гейл?
— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.
Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.