Звъня на Рос от колата.
— Страхотна работа по СИП, но бизнеспланът има нужда от преработка. Да направим предложение.
— Крисчън, прекалено бързо е.
— Искам да действам бързо. Пуснал съм ти по мейла мнението си за цените, които да предложим. В седем и половина ще съм в офиса. Да се видим.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Добре. Ще позвъня на Андреа, за да видя какъв ти е графикът. Подготвила съм сравнение между Детройт и Савана.
— С една дума.
— Детройт.
— Така.
По дяволите… значи няма да е Савана.
— Ще поговорим по-късно. — Затварям.
Седя и мисля на задната седалка на аудито, докато Тейлър маневрира между автомобилите. Питам се как ли ще отиде на работа Анастейжа. Може вчера да си е купила автомобил, въпреки че много се съмнявам. Дали и тя се чувства нещастна като мен… Надявам се да не е така. Може да е осъзнала, че става въпрос за някакво тъпо увлечение.
Не е възможно да ме обича.
Не и сега, не и след всичко, което ѝ причиних. Никой не ми е казвал, че ме обича, освен мама и татко, разбира се, но дори тяхното е било по задължение. Досадните приказки на Флин за безрезервната родителска обич — дори към осиновени деца — не ме оставят на мира. Никога обаче не съм бил убеден — за тях съм едно огромно разочарование.
— Господин Грей.
— Извинявай, какво? — Тейлър ме хваща неподготвен. Отворил е вратата на автомобила и ме чака, наблюдава ме и не крие тревогата си.
— Пристигнахме, господине.
Мама му стара… от колко ли време сме тук?
— Благодаря. Ще ти кажа по кое време довечера.
„Съсредоточи се, Грей“.
Слизам от асансьора. Андреа и Оливия ме гледат. Оливия пърха с клепки. Господи, писна ми от това глупаво девойче. Трябва да накарам човешки ресурси да я прехвърлят в друг отдел.
— Кафе, ако обичате, и, Оливия, донеси ми кроасан.
Тя скача, за да изпълни заповедта ми.
— Андреа, свържи ме с Уелч, с Барни, след това с Флин, после с Клод Бастил по телефона. Не искам абсолютно никакви прекъсвания, дори да е майка ми… освен… освен ако не позвъни Анастейжа Стийл. Разбра ли ме?
— Да, господине. Искате ли да прегледаме графика за днес?
— Не. Първо искам кафе и нещо за ядене. — Мръщя се на Оливия, която се влачи като охлюв към асансьора.
— Добре, господин Грей — провиква се след мен Андреа, когато отварям вратата на офиса.
От чантата вадя подплатения плик, в който съхранявам най-ценното си притежание — глайдера. Поставям го на бюрото и мислите ми се стрелват към госпожица Стийл.
Тази сутрин е на нова работа, ще се запознае с нови хора… нови мъже. Тази мисъл е потискаща. Ще ме забрави.
Не, няма да ме забрави. Жените винаги помнят първия мъж, който ги е изчукал, нали така? Тя винаги ще пази този скъп спомен. Само че не искам да се превърна в спомен. Искам да остана в мислите ѝ. Какво да направя?
На вратата се чука. Влиза Андреа.
— Кафе и кроасан, господин Грей.
— Влез.
Тя ситни към бюрото ми и погледът ѝ се стрелва към глайдера, но нали е умно момиче, знае да си държи езика зад зъбите. Оставя закуската на бюрото ми.
Черно кафе.
Браво, Андреа.
— Благодаря.
— Оставих съобщения на Уелч, Барни и Бастил. Флин ще позвъни в пет.
— Добре. Откажи всичките ми социални ангажименти. Никакви обеди, нищо за вечерта. Свържи ме с Барни и ми намери телефона на свестен цветар.
Тя драска трескаво в бележника си.
— Господине, използваме „Аркейдиа Роузес“. Искате ли да изпратя цветя от ваше име?
— Не, дай ми номера. Сам ще свърша тази работа. Това е всичко.
Тя кима и излиза бързо, почти тича. След малко телефонът звъни. Барни е.
— Барни, искам да ми направиш стойка за модел на глайдер.
Между срещите звъня в цветарския магазин и поръчвам двайсет и четири бели рози за Ана, които да ѝ бъдат доставени вечерта. Така няма да ѝ е неудобно, докато е на работа, и няма да се чувства неловко.
И няма да може да ме забрави.
— Ще има ли картичка към цветята, господине? — пита цветарката.
Да напиша ли нещо на Ана?
Какво да ѝ кажа?
Върни се. Извинявай. Няма да те бия повече.
Думите се появяват сами и ме карат да се намръщя.
— Ами… например: „Честит първи работен ден. Дано е минало добре“. Погледът ми попада върху глайдера на бюрото. — И още нещо: „Благодаря за глайдера. Трогнат съм. Вече е поставен на видно място на бюрото ми. Крисчън“.
Цветарката прочита отново текста.
По дяволите, изобщо не отразява онова, което исках.