— Би ли ми казал защо?
— Не.
Тя мълчи.
— Крисчън, не знам какво ти става напоследък.
— Рос, просто го направи, моля те.
Тя въздиша.
— Добре. Може ли сега да проведем срещата за предложението на тайванците за корабостроителницата?
— Да. Трябваше да се обадя. Важен разговор. Проточи се по-дълго, отколкото мислех.
— Качвам се.
Рос си тръгва и аз излизам след нея.
— Университетът на Ванкувър следващия петък — казвам на Андреа, която си записва в бележника.
— И ще летя с хеликоптерчето на компанията — бъбри ентусиазирано Рос.
— Казва се хеликоптер — поправям я.
— Все тая, Крисчън. — Тя извърта очи, докато се качва в асансьора, и това ме кара да се усмихна.
Андреа наблюдава как Рос си тръгва, след това ме поглежда очаквателно.
— Позвъни на Стивън — утре вечер ще летя на Чарли Танго до Портланд и искам той да го прекара на Боинг Фийлд — казвам ѝ.
— Добре, господин Грей.
Оливия не се мярка, така че питам:
— Няма ли я вече?
— Оливия ли? — пита Андреа.
Кимам.
— Да. — Струва ми се облекчена.
— Къде е?
— В отдел „Финанси“.
— Браво, чудесно си го измислила. Така сенатор Бландино няма да ми пили.
Андреа остава доволна от комплимента.
— Потърси ли друг за мястото? — питам.
— Да, господине. Утре сутринта имам среща с три кандидатки.
— Чудесно. Тейлър тук ли е?
— Да, господине.
— Отложи всичките ми срещи за днес. Излизам.
— Излизате? — изненадва се тя.
— Да — ухилвам се. — Излизам.
— Накъде, господине? — пита Тейлър, когато се отпускам на задната седалка на джипа.
— Към магазина на „Мак“.
— На Североизточна четирийсет и пета ли?
— Да. — Ще купя на Ана айпад. Облягам се назад, затварям очи и се замислям кои приложения и кои песни ще кача специално за нея. „Токсично“. Подсмихвам се при тази мисъл. Не, едва ли ще ѝ допадне. Ще побеснее — за пръв път от известно време мисълта как ще побеснее ме кара да се усмихна. Ще побеснее като в Джорджия, не като миналата събота. Намествам се на седалката; не искам да си спомням. Замислям се отново за потенциалния избор на песни и се чувствам по-жив и жизнен от дни насам. Телефонът ми бръмчи и сърцето ми забързва.
Смея ли да се надявам?
●3драсти, тъпако. Бира?●
Мама му стара! Есемес от брат ми.
●Не. Зает.●
●Вечно си зает.
Утре заминавам за Барбадос.
Нали знаеш — ПОЧИВКА.
Ще се видим, когато се върна.
Най-сетне да изпием бирата ти!!!●
●Чао, Лелиът.
Приятно пътуване.●
Вечерта е интересна, изпълнена с музика — носталгично пътуване през Айтюнс, докато изготвям плейлиста на Анастейжа. Спомням си как танцуваше в кухнята ми; ще ми се да знаех какво слушаше тогава. Беше толкова смешна и направо божествена. Това се случи, след като я изчуках за пръв път.
Не. След като я любих за пръв път, така ли трябва да се каже?
Нито едното, нито другото ми се струва точно.
Спомням си страстната ѝ молба в нощта, когато я запознах с нашите. „Искам да правиш любов с мен“. Останах шокиран от тези простички думи, а единственото, което тя искаше, беше да ме докосне. Потръпвам при тази мисъл. Трябва да я накарам да разбере, че това е забранена територия при мен — не понасям да ме докосват.
Клатя глава. Избързваш, Грей. Първо сключи сделката. Поглеждам надписа на айпада.
Анастейжа, това е за теб.
Знам какво искаш да чуеш.
Музиката тук ще го каже вместо мен.
Крисчън.
Това може и да свърши работа. Тя иска цветя и рози, може пък по този начин да се доближа до целта. Клатя глава, защото нямам представа. Искам да ѝ кажа толкова много неща, стига да ме изслуша. Ако не иска, песните ще говорят вместо мен. Просто се надявам да ми даде възможност да ѝ ги подаря.
Ако не хареса предложението ми, ако не иска да е с мен, какво ще правя? Може просто да се окаже, че съм ѝ осигурил превоз до Портланд. Тази мисъл ме потиска и отивам в спалнята, за да се наспя, защото имам нужда.