„Тя все още не ти е подчинена… все още, Грей“.
На път към спалнята тя спира до канапето и пита:
— Къде спа нощес?
— В леглото. — „С теб“.
— О!
— И за мен беше изненада. И новост.
— Кое? Да не правиш секс?
Казва най-после тази думичка със с… и издайническата руменина отново плъзва по бузите ѝ.
— Не.
Как да ѝ го кажа, без да ѝ се стори откачено?
„Просто ѝ кажи, Грей“.
— Да спя с някого. — Напълно небрежно насочвам вниманието си към спортните страници и анализа на снощния мач, след това я наблюдавам как хлътва в спалнята.
„Не, това изобщо не прозвуча откачено“.
Така, имам още една среща с госпожица Стийл. Не, не е среща. Тя трябва да научи за мен. Въздишам дълбоко и допивам портокаловия си сок. Денят се очертава много интересен. Оставам доволен, когато чувам бръмченето на сешоара, и изненадан, че прави онова, което съм ѝ казал.
Докато я чакам, се обаждам на пиколото да ми изкара автомобила от гаража и проверявам още веднъж адреса ѝ в Гугъл Мапс. След това пускам есемес на Андреа да ми изпрати договора по мейла; ако Ана иска разяснения, ще трябва да си държи устата затворена. Телефонът ми бръмва. Обажда се Рос.
Докато говоря, Ана излиза от спалнята и си взема чантата. Рос обяснява за Дарфур, но вниманието ми е насочено към госпожица Стийл. Тя започва да рови в чантата си и остава доволна, когато изважда ластик.
Косата ѝ е красива. Гъста. Буйна. Дълга. Разсеяно се питам как ли би изглеждала сплетена. Тя я стяга, облича си сакото, след това сяда на канапето и чака да приключа разговора.
— Добре, правим го. Дръж ме в течение. — Приключвам разговора с Рос. Тя е сътворила чудеса и ми се струва, че пратката с храна за Дарфур ще мине.
— Готови ли сме? — питам я. Тя кима. Грабвам си сакото и ключовете на колата и излизам след нея. Тя ме стрелва с поглед изпод дългите си мигли, докато вървим към асансьора, и устните ѝ се извиват в хитра усмивка. Моите устни също потрепват в отговор.
„Какво, по дяволите, прави с мен това момиче?“
Асансьорът пристига и аз я пускам да мине първа. Натискам копчето за първия етаж и вратата се затваря. В тесния асансьор усещам натрапчиво присъствието ѝ. Сладкият ѝ аромат докосва сетивата ми… Дишането ѝ се променя, става по-плитко и тя отново ме стрелва с ясните си очи.
Мама му стара!
Прехапва устна.
Прави го нарочно. За частица от секундата се губя в чувствения ѝ, хипнотизиращ поглед. Тя не отстъпва.
Вече съм надървен.
Стана за миг.
Желая я!
Тук.
Веднага.
В асансьора.
— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката ѝ и я притискам в стената. Стискам и двете ѝ ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата ѝ, докато устните ми търсят и намират нейните.
Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката ѝ, задълбочавам целувката, езикът ѝ плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.
Боже Господи.
— Толкова… си… сладка — шепна до устните ѝ, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса ѝ.
Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.
„Вземи да се стегнеш, Грей“.
Оттласквам се от нея и заставам настрани.
Тя диша тежко.
Аз също.
Кога за последен път съм губил контрол?
Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.
Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.
Тя се усмихва широко.
Устните ми отново потрепват.
„Какво, по дяволите, ми направи?“
Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.
— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.
— С твоята четка.
Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.
— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!
Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.
Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.