— За какво са те?
— Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.
— А ако не се съглася да почвам изобщо?
Мамка му!
— Няма проблем — лъжа аз.
— Но тогава няма да имаме никаква връзка.
— Да. Няма.
— Защо?
— Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.
— Защо?
— Просто съм такъв.
— Как си станал такъв?
— Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс — домакинката ми, е оставила само това за вечеря.
Поставям чинията пред нея.
— Какви са правилата, които трябва да спазвам?
— Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.
— Наистина не съм гладна — прошепва тя.
— Ще ядеш.
Поглежда ме предизвикателно.
— Искаш ли още вино? — питам в опит да възстановя мира.
— Да, благодаря.
Наливам ѝ вино и сядам до нея.
— Яж, Анастейжа.
Тя взема няколко зърна грозде.
„Това ли е всичко? Само това ли ще ядеш?“
— Отдавна ли си така? — пита тя.
— Да.
— Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?
„И представа нямаш“.
— Нямаш представа колко е лесно — отвръщам сухо.
— Защо мен тогава? Наистина не разбирам.
Тя наистина не проумява.
„Сладурче, ти си красива. Защо да не искам да направя разни неща с теб?“
— Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна.
— Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казва тя и признанието ѝ ме притеснява.
— Яж! — нареждам, за да сменя темата.
— Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.
Я!… Пак тази нейна голяма уста.
— Както желаете, госпожице Стийл.
— Колко жени си имал? — любопитства тя и лапва ново зърно.
— Петнайсет.
— Продължителни връзки?
— Някои от тях — да.
— Наранявал ли си някоя от тях.
— Да.
— Лошо ли?
— Не. — Дон беше супер, но малко поразтърсена от преживяното. Ако трябва да сме честни, аз също.
— А мен би ли наранил?
— Какво искаш да кажеш?
— Би ли ме наранил физически?
„Само ако можеш да издържиш“.
— Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.
„Например когато се напиеш и се изложиш на риск“.
— А теб били ли са те?
— Да.
Много, много пъти. Елена беше истински дявол с бастуна. Това е единственото докосване, което мога да изтърпя.
Тя се кокори и оставя недояденото грозде в чинията си, отпива нова глътка вино. Липсата ѝ на апетит ме дразни и се отразява зле на моя. Може би просто трябва да хвана бика за рогата и да ѝ покажа правилата.
— Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо.
Тя тръгва след мен и сяда на кожения стол пред бюрото ми, а аз се облягам на него, скръстил ръце.
Това е, което тя иска да знае. Истинска благословия е, че е любопитна — все още не е избягала. Посягам към една от страниците на договора, оставен на бюрото, и ѝ я подавам.
— Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.
Тя разглежда страницата, после пита:
— Категорични ограничения?
— Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.
— Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е…
— Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде.
„Грей, какви ги приказваш?“ Това ще е за пръв път.
— Искам да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.
— И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?
— Няма.
— Не искам да тренирам четири пъти седмично.
— Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.
— Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?
— Искам да са четири.
— Мислех, че водим преговори.
Отново успява да ме обезоръжи и действа с моите камъни по моята глава.
— Добре, госпожице, имате право. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?