— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — заявява тя съвсем сериозно.
Мама му стара! Може пък наистина да вижда вътре в мен.
„Контрол е второто ми аз, сладурано“
Поглеждам я с надеждата да я стресна.
— О, аз упражнявам контрол върху всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „Включително и с теб, точно тук, в момента“.
Привлекателната руменина отново плъзва по лицето ѝ и тя прехапва устна. Продължавам да говоря, за да се разсея от устата ѝ.
— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.
— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — пита тя с тих, успокояващ гласец, но извива елегантната си вежда с изражение, което разкрива неодобрението ѝ. Нарочно ли се опитва да ме предизвика? Заради въпросите, които задава, ли се дразня, заради отношението ѝ, или заради факта, че я намирам за привлекателна? Раздразнението ми расте.
— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми налага известна отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.
Ченето ѝ увисва. Така вече е по-добре. „Начуках ли ти го, малката?“ Сега вече нещата си дойдоха на мястото.
— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?
— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд. — Това би трябвало да ѝ е известно.
— Имате ли интереси извън работата си? — бърза да продължи тя, преценила много правилно реакцията ми. Знае, че съм се вкиснал, и поради някаква необяснима причина това ми доставя удоволствие.
— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни. — Представих си я в различни пози в стаята с играчките: прикована на кръста, разкрачена на леглото с балдахин, просната на пейката за бой с камшици. Я, ето я отново руменината. Та тя е нещо като защитен механизъм.
— Но след като работите толкова много, как разпускате?
— Как разпускам? — Тези думи от изваяната ѝ уста ми се струват странни, но забавни. А и откъде да намеря време, за да разпускам? Тя няма никаква представа какво правя. Поглежда ме отново с искрените си големи очи и с изненада откривам, че мисля над въпроса ѝ. Как разпускам, а? Плавам, летя, чукам се… пробвам докъде могат да стигнат привлекателни брюнетки като нея и ги принуждавам да се държат неприлично… Тази мисъл ме кара да се размърдам на стола, но ѝ отговарям спокойно, като пропускам някои от любимите си хобита.
— Инвестирате в производство. Защо?
— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? — Те пренасят храна на разни места на планетата.
— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.
„Сърдечно ли? Аз? Нещо се обърка, малката“.
Сърцето ми беше стъпкано преди много време.
— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.
— Защо някой би казал такова нещо?
— Защото ме познават добре. — Отправям ѝ суха горчива усмивка. Всъщност никой не ме познава чак толкова добре, освен Елена. Интересно какво ли би казала за малката госпожица Стийл? Това момиче е изтъкано от противоречия: срамежливо, очевидно умно и адски възбуждащо.
Добре де, намирам я за привлекателна.
Тя изрецитира следващия си въпрос:
— Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?
— Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често. — Правя каквото искам, живея живота, който съм си избрал, и имам нужда от усамотение.