— Ъ-ъ… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя ги е написала.
— Заедно ли работите във вестника?
— Не, съквартирантки сме.
Нищо чудно, че е толкова притеснена. Почесвам се по брадичката и се колебая дали да не я измъча както трябва.
— По свое желание ли дойдохте тук? — питам я и тя ми отправя стреснатия си поглед — нервна е как ще реагирам. Много ми е приятно, че имам такова въздействие върху нея.
— Тя ме помоли да дойда. Болна е.
— Това вече обяснява много.
На вратата се чука и се показва Андреа.
— Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.
— Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.
Андреа ме зяпва объркано. Не откъсвам очи от нея. „Вън! Незабавно! Зает съм с малката госпожица Стийл“.
— Както разпоредите, господин Грей — отвръща тя, бързо възвръща самообладанието си, врътва се на токчета и ни оставя.
Насочвам вниманието си към интересното дразнещо създание на канапето.
— Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?
— Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.
„А, не, миличка. Сега е мой ред“. Искам да разбера дали зад това прелестно личице не се крият тайни.
— Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? — Облягам се назад и притискам пръсти към устните си, а очите ѝ се стрелват към устата ми и тя преглъща. „Точно така, обичайният ефект“. Много ми е приятно, че не е напълно сляпа за чара ми.
— Няма кой знае какво за разказване.
Плаша я.
— Какво мислите да правите след дипломирането?
— Не съм планирала нищо, господин Грей. Засега искам само да си взема последните изпити.
— Имаме много добра програма за стажанти.
Какво ме накара да го кажа? Това е против правилата, Грей. Никога не чукай хора от персонала… Само че ти не чукаш това момиче.
Тя е изненадана и отново впива зъби в долната си устна. Защо ли това ме възбужда толкова много?
— О, ще го имам предвид — измънква тя. — Но не съм сигурна, че това място е за мен.
— Защо мислите така? — питам. „Какво ѝ е на компанията ми?“
— Очевидно е. Не е ли?
Отговорът ѝ ме обърква. Тя започва да се притеснява отново, когато посяга към касетофона.
Мама му стара, тръгва си! Прехвърлям наум програмата си за този следобед. Няма нещо належащо.
— Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? — питам.
— Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.
— Ще карате обратно до Ванкувър? — Поглеждам през прозореца. Безкрайно пътуване, освен това вали. Не трябва да шофира в това време, само че не мога да ѝ забраня. Тази мисъл ме ядосва. — Карайте внимателно. — Гласът ми звучи по-наставнически, отколкото възнамерявам. Тя продължава да се тутка с касетофона. Иска да се махне от офиса ми, а аз съм изненадан, че не искам да я пусна. — Записахте ли всичко, което ви трябваше? — питам в прозрачен опит да удължа престоя ѝ поне малко.
— Да, господине — отвръща тя тихо. Отговорът ѝ направо ме разбива — начинът, по който звучат думите, как излизат от красивата ѝ уста — и за миг си представям как тази уста е изцяло на мое разположение.
— Благодаря за интервюто, господин Грей.
— Удоволствието беше изцяло мое — отвръщам и това е самата истина, защото отдавна не съм бил така очарован от жена. Тази мисъл ми се струва притеснителна. Тя се изправя и аз протягам ръка, нетърпелив да я докосна.
— До нови срещи, госпожице Стийл. — Гласът ми прозвучава приглушено, когато тя пъхва ръка в моята. Да, искам да нашибам това момиче с камшици и да я изчукам в стаята с играчки. Ще я вържа и ще събудя желанието ѝ… тя ще ме желае, ще ми има доверие. Преглъщам.
„Няма да стане, Грей“.
— Довиждане, господин Грей. — Тя кимва и отдръпва бързо ръка, прекалено бързо, бих казал.
Не мога да я пусна да си тръгне просто така. Очевидно е, че отчаяно иска да се махне. Дразнещо е, но вдъхновението връхлита, когато отварям вратата на офиса.
— Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем — шегувам се.
Устните ѝ се свиват.
— Много мило, наистина, господин Грей — озъбва се тя.
Госпожица Стийл отвръща на удара! Ухилвам се зад нея, докато тя излиза, и я следвам навън. И Андреа, и Оливия ни гледат с почуда.
— Имате ли палто? — питам.
— Сако.
Поглеждам многозначително Оливия и тя незабавно скача, за да донесе тъмносиньото ѝ сако, и ми го подава, превзето, както винаги. Господи, тази Оливия ме дразни, не спира да въздиша по мен.
Хм. Сакото е износено и евтино. Госпожица Анастейжа Стийл би трябвало да е по-добре облечена. Държа ѝ го и когато го вдигам на слабите ѝ рамене, докосвам кожата на врата ѝ. При допира ми тя замръзва и пребледнява.