— Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Сряда? — Все още го искам. Така и не мога да кажа защо, наистина не знам; тя е толкова различна. Лепвам бърза целувка на устните ѝ.
— Сряда — съгласява се тя и аз отново усещам облекчението.
— Ще те изпратя — добавя тя, вече с по-мек тон, — само момент. — Избутва ме от леглото и облича тениската си. — Подай ми анцуга, ако обичаш — нарежда и го сочи.
Леле! Госпожица Стийл можела да командва.
— На вашите услуги, мадам — шегувам се аз, макар да знам, че няма да разбере. Тя обаче присвива очи. Знае, че ѝ се присмивам, но не казва и дума, докато си навлича долнището.
Развеселен, че ме изхвърля на улицата, тръгвам след нея през хола към вратата.
Кога за последен път се е случвало подобно нещо?
Никога.
Тя отваря вратата, но е забола поглед в ръцете си.
Какво става?
— Добре ли си? — питам и галя долната ѝ устна с палец. Може би тя не иска да си тръгвам, може би няма търпение да си тръгна.
— Да — отвръща тихо и примирено. Май не ѝ вярвам.
— Сряда — напомням ѝ. Ще я видя тогава. Навеждам се, целувам я и тя затваря очи. Никак не искам да си ходя. Не и след като е толкова несигурна. Повдигам главата ѝ и задълбочавам целувката, а тя откликва, предава устните си.
„О, миличка, не се предавай. Пробвай“.
Тя стиска ръцете ми, целува ме и аз не искам да спра. Тя е завладяваща, тъмнината мълчи, потисната от младата жена пред мен. С огромно неудоволствие се отдръпвам и докосвам челото ѝ със своето.
Останала е без дъх, също като мен.
— Анастейжа, какво направи с мен?
— Бих могла да те попитам същото — промълвява тя.
Знам, че трябва да си тръгвам. Тя ме върти на пръста си, а не знам как стана. Целувам я по челото и тръгвам по пътеката към аудито. Тя остава да ме гледа от вратата. Не влиза. Усмихвам се, доволен, че все още е там, докато се качвам в колата.
Когато се обръщам, нея я няма.
Мама му стара. Какво се случи? Дори не ми помаха за довиждане.
Паля колата, поемам обратно към Портланд и анализирам всичко между нас.
Тя ми изпрати имейл.
Аз отидох при нея.
Изчукахме се.
Тя ме изхвърли, без да съм готов да си тръгна.
За пръв път — е, може и да не е за пръв път — се чувствам донякъде използван за секс. Това е тревожно чувство, което ми напомня за времето с Елена.
По дяволите! Госпожица Стийл се надига от дъното и дори не го знае. А аз, като глупак, ѝ го позволявам.
Трябва да преобърна нещата. Този мек подход ме обърква.
Само че я искам. Тя трябва да подпише.
Само преследване ли е? То ли ме възбужда? Може би тя е причината?
Мамка му, не знам. Надявам се да науча повече в сряда. Хубавото е, че съм прекарал една приятна вечер. Подсмихвам се към огледалото за обратно виждане и влизам в гаража на хотела.
Когато се връщам в стаята си, сядам пред лаптопа.
„Съсредоточи се върху онова, което искаш, върху мястото, на което искаш да бъдеш“. Нали тъкмо за това ми приказва Флин с неговите глупости за разрешаване на проблемите.
Подател: Крисчън Грей
Относно: Тази вечер!
Дата: 23 май 2011, 23:16
До: Анастейжа Стийл
Госпожице Стийл,
С нетърпение очаквам забележките Ви по договора.
Дотогава ти желая леки сънища, бебчо.
Крисчън Грей
Изпълнителен директор на
„Грей Ентърпрайзис Холдинг“
Много ми се иска да добавя: „Благодаря ти за поредната вечер, в която ме разсея…“, само че това ми се струва прекалено. Отмествам лаптопа, защото Ана сигурно спи, посягам към доклада за Детройт и продължавам да чета.
Вторник, 24 май 2011
Мисълта да построя фабриката за електроника в Детройт е потискаща. Ненавиждам Детройт — там има единствено лоши спомени. Опитвам се по всякакъв начин да ги забравя. Те се надигат, главно нощем, за да ми напомнят кой съм и откъде съм дошъл.
Затова пък Мичиган предлага чудесни данъчни облекчения. Трудно ми е да пренебрегна всичко, което предлагат в доклада. Подхвърлям го на масичката за кафе и отпивам глътка „Сансер“. По дяволите! Топъл е. Късно е. Трябва да поспя. Ставам и се протягам и в същия момент чувам звън откъм компютъра. Имейл. Може да е от Рос, затова поглеждам бързо.
От Ана е. Защо е будна толкова късно?