Тя кима.
— По следващата точка — можеш да си тръгнеш по всяко време, Анастейжа. Няма да те спра. Но ако си тръгнеш, с това се приключва абсолютно всичко. Казвам ти, за да си наясно.
Абсолютно никога не давам втори шанс.
— Разбрах — отвръща тя, въпреки че ми се струва несигурна.
И двамата млъкваме, когато сервитьорът влиза с ордьоврите. За момент се замислям дали не е трябвало да проведа тази среща в офиса си, но след това отхвърлям тази възможност като нелепа. Единствено глупаците смесват работата с удоволствията. Досега не съм си позволявал да смесвам работа и личен живот, това е едно от златните ми правила и единственото изключение беше връзката с Елена… но пък тя ми помогна да сложа началото на бизнеса.
— Надявам се харесваш стриди — подхвърлям, след като сервитьорът си тръгва.
— Никога не съм яла.
— Вярно ли? Да пробваме тогава. Трябва само да я сложиш на езика и да глътнеш. Мисля, че с това ще се справиш. — Гледам я право в устата и си припомням колко добре може да преглъща. Сякаш по команда тя се изчервява, а аз изцеждам лимонов сок върху стридата и я изсипвам в устата си. — Много вкусно. Има вкуса на… море. — Усмихвам се широко, докато тя ме наблюдава като омагьосана. — Хайде, опитай — подканвам я, защото знам, че тя не обръща гръб на предизвикателствата.
— Значи не дъвча, така ли?
— Не, Анастейжа, не дъвчеш. — Опитвам се да не си припомням как зъбите ѝ си играеха с любимата част от анатомията ми.
Тя ги притиска към долната си устна и оставя малки следи.
По дяволите! Това кара тялото ми да тръпне и аз се намествам на стола. Тя посяга към една стрида, изстисква лимон, вдига глава и отваря широко уста. Когато изсипва стридата в устата си, тялото ми се напряга.
— Е?
— Ще взема още една — заявява тя сухо.
— Добро момиче.
Тя ме пита дали съм избрал стридите нарочно, защото знам, че са афродизиак. Изненадвам я, когато ѝ казвам, че са били най-горе в менюто.
— Нямам нужда от афродизиак, когато съм край теб.
„Точно така, мога да те изчукам в момента.
Дръж се прилично, Грей. Върни преговорите там, откъдето прекъснахте“.
— И така, докъде бяхме стигнали? — Връщам вниманието си към имейла ѝ и се съсредоточавам върху въпросите ѝ. Девета точка. — Да ми се подчиняваш във всичко. Да, искам да го правиш. — Това е важно за мен. Трябва да знам, че тя е в безопасност и ще направи абсолютно всичко за мен. — Имам нужда да го правиш. Мисли за това като за роля, Анастейжа.
— Страхувам се, че можеш да ме нараниш.
— Как да те нараня?
— Физически.
— Наистина ли мислиш, че съм способен да направя такова нещо? Да премина граница, която ще е болезнена за теб?
— Спомена, че си наранил някого преди.
— Да. Но беше много отдавна.
— Как стана?
— Окачих я на тавана в стаята с играчките. Всъщност това е единият от въпросите ти. Карабините и халките служат за това — за окачване за китките или за глезените с помощта на въже. Едно от въжетата беше затегнато доста здраво и…
Ужасена, тя вдига ръка, за да ми каже да спра.
Май съм ѝ казал прекалено много.
— Не искам да знам нататък. Значи няма да правиш това с мен?
— Не и ако не искаш. Може да го включиш към категоричните ограничения.
— Добре. — Тя въздъхва облекчено.
„Давай нататък, Грей“.
— Така, по-нататък. Можеш ли да се научиш да изпълняваш? Можеш ли да се справиш с това?
Тя отново впива в мен очите, които имам чувството, че проникват в тъмната ми душа, и нямам представа какво ще каже.
Мамка му! Това може да е краят!
— Бих могла да опитам — прошепва тя.
Мой ред е да въздъхна. Все още съм в играта.
— Добре. Сега за срока. — Единайсета клауза. — Един месец вместо три. Това е ужасно малко, особено ако искаш да идваш само три пъти в месеца. — Доникъде няма да стигнем за това време. Тя има нужда от обучение и аз не мога да съм далече от нея за толкова дълго време. Казвам ѝ го. Може пък да постигнем компромис, както тя предложи. — Какво ще кажеш един уикенд да идваш за ден по-малко и да се виждаме някъде по средата на седмицата след това?
Наблюдавам я как премисля възможността.
— Добре — съгласява се най-сетне. Станала е много сериозна.
Чудесно.
— И наистина те моля, нека опитаме за три месеца. Знаеш, че винаги можеш да си идеш, ако усетиш, че не е за теб.
— Три месеца? — повтаря тя. Съгласна ли е? Ще го приема за „да“.
Добре. Така да бъде.
— Толкова за притежанието. Приеми, че е просто терминология и в крайна сметка опира до принципа на изпълнение и подчинение. Това би ти послужило да придобиеш нужната нагласа, да разбереш кой съм аз за теб и с това съзнание да прекрачиш прага на дома ми. Да знаеш, че аз ще правя с теб това, което харесвам да правя. И ти следва да приемеш това и да желаеш да го направиш за мен. Ето защо трябва да ми вярваш. Ще те чукам по всяко време, на всяко място и по начин, който намеря за удачен и удовлетворителен за мен. Ще те дисциплинирам, защото няма начин да не направиш грешки. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие. Но аз напълно съзнавам, че това е нещо съвсем ново за теб. Затова ще започнем много бавно и аз ще ти помагам. Ще разработваме заедно различни варианти. Искам да ми се довериш, но също така знам, че първо трябва да спечеля доверието ти. И ще го направя.