„На това му се казва реч, Грей“.
Тя се отпуска назад — впечатлена, поне така ми се струва.
— Следиш ли мисълта ми? — питам тихо. Сервитьорът влиза при нас и аз кимам, за да му покажа, че може да вдигне масата.
— Искаш ли още вино? — питам я.
— С кола съм.
Уместен отговор.
— Вода?
Тя кима.
— Газирана или обикновена?
— Газирана.
Сервитьорът излиза с чиниите.
— Много си мълчалива — прошепвам. Тя не е казала почти нищо.
— За сметка на това ти си доста многословен — изстрелва тя в отговор.
„Самата истина, госпожице Стийл“.
Стигаме до следващата точка от списъка с въпроси: петнайсета клауза. Поемам си дълбоко дъх.
— Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. — Как да подчертая това? — И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана?
— Да — отвръща тя, без да се замисля. Отговорът ѝ направо ме сразява: не го очаквам.
За пореден път става така.
Да не би вече да съм си извоювал доверието ѝ?
— Тогава останалото са само подробности. — Чувствам се като великан.
— Важни подробности.
Тя е права. „Съсредоточи се, Грей“.
— Добре, нека минем през тях поред.
Сервитьорът влиза отново с предястията.
— Надявам се, че обичаш риба — подхвърлям аз, когато той поставя храната пред нас. Треската изглежда фантастично. Ана лапва хапка.
Най-сетне яде!
— Да поговорим за правилата — продължавам. — Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли?
— Да.
— Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден.
— Не.
Потискам въздишка на раздразнение и настоявам.
— За мен е изключително важно да знам, че не си гладна.
Тя се мръщи.
— Ще се наложи да ми се довериш.
— Туш, госпожице Стийл! — промърморвам. Това е битка, която няма начин да спечеля. — Отказвам се да споря за яденето и за съня.
Тя ми се усмихва едва-едва и забелязвам облекчението ѝ.
— Защо не мога да те гледам в очите? — пита тя.
— Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това.
Тя се мръщи отново, но този път ми се струва обидена.
— Защо не мога да те докосвам? — продължава да пита.
— Защото не може.
„Накарай я да млъкне, Грей“.
— Заради госпожа Робинсън ли?
Какво?!
— Как пък ти хрумна това? Мислиш, че тя ме е травматизирала ли?
Тя кима.
— Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо.
— Значи няма нищо общо с нея? — пита тя и веднага разбирам, че е объркана.
— Не, Анастейжа.
„Не понасям да ме докосват. Сигурен съм, че няма да ти е приятно да разбереш защо“.
— И не искам самата ти да се докосваш — добавям.
— Питам само от любопитство. Защо?
— Защото искам цялото удоволствие, което изпитваш, да бъде за мен.
Всъщност искам го в момента! Мога да я изчукам тук, за да разбера дали може да е тиха. Наистина тиха, след като знае, че персоналът на хотела и гостите ще чуят всеки звук. Нали затова резервирах този салон.
Тя отваря уста, струва ми се, че се кани да каже нещо, но я затваря отново и лапва нова хапка храна от почти недокоснатата си чиния.
— Май много материал ти дадох за размисъл — заявявам аз, сгъвам имейла ѝ и го пъхвам във вътрешния си джоб.
— Така е.
— Искаш ли да минем през дискусионните ограничения?
— Не и докато се храним.
— Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?