Леглото ми е студено. Гладен съм. Имам одеялце и колички, но мама я няма. Кога ще се върне мама?
Стряскам се.
Мразя сънищата си. Те са пълни с тревожни спомени, разкъсани спомени за време, което искам да забравя. Сърцето ми блъска, целят съм в пот. Най-ужасното последствие от тези спомени е да се справя с безпокойството, което ме притиска, когато се събудя.
Напоследък кошмарите са по-чести и по-ярки. Нямам представа защо. Тъпият Флин ще се върне чак другата седмица. Прокарвам ръце през косата си и поглеждам часовника. Пет и трийсет и осем е и зората започва да се процежда през завесите. Почти е време за ставане.
„Върви да потичаш, Грей“.
Все още няма имейл от Ана. Докато тичам по тротоара, безпокойството ми расте.
„Зарежи тази работа, Грей.
Просто я зарежи, мътните да я вземат дано!“
Знам, че ще я видя на церемонията по дипломирането.
Само че не мога да зарежа.
Преди да вляза под душа ѝ изпращам нов есемес.
●Обади ми се.●
Просто искам да знам, че е добре.
След закуска все още няма нищо от Ана. За да я избия от главата си, сядам и работя два часа над речта си. На церемонията по-късно ще похваля изключителните усилия на катедрата по науки за околната среда и напредъка им в партньорството с компанията ми в областта на обработваемата земя в развиващите се страни.
„Да нахраните бедните“. Проницателните думи на Ана звучат в главата ми и пропъждат снощния кошмар.
Свивам рамене и пренаписвам последното. Сам, вицепрезидентът ми по връзките с обществеността, ми е пратил вариант, който ми се струва прекалено претенциозен. Отнема ми цял час, за да преработя тъпотиите му в нещо по-човешко.
Девет и трийсет е, а от Ана все още няма нищо. Мълчанието ѝ започва да ме тревожи, да не говорим, че е крайно невъзпитано. Звъня ѝ, но се включва гласовата поща.
Затварям.
„Покажи малко достойнство, Грей“.
Инбоксът ми звънва и сърцето ми забързва, но се оказва, че имейлът е от Мия. Въпреки че съм в лошо настроение, се усмихвам. Малката ми липсваше.
От: Мия Г. страхотински шеф
Относно: Полета
Дата: 26 май 2011, 18:32 по Гринуич
До: Крисчън Грей
Здрасти, Крисчън,
Нямам търпение да се изнеса оттук!
Спаси ме. Моля те.
Полетът ми в събота е AF3622. Пристигам в 12:22 следобед, а татко ме кара да летя икономична класа! Сърдита съм!
Ще имам купища багаж. Обичам, не, обожавам парижката мода.
Мама ми каза, че си имаш гадже.
Наистина ли?
Какво представлява?
ТРЯБВА ДА РАЗБЕРА!!!!!
До събота. Много ми липсваше.
À bientõt mon frère2.
Мххххххххх
По дяволите! Мама с нейната голяма уста. Ана не ми е приятелка! А пък в събота ще се наложи да затворя не по-малко голямата уста на сестра си, да се отърва по някакъв начин от вечния ѝ оптимизъм и нахални въпроси. Понякога става много досадна. Опитвам се да запомня часа на кацане и номера на полета и пращам на Мия бърз имейл, за да ѝ кажа, че ще я чакам.
В девет и четирийсет и пет съм готов за церемонията. Сив костюм, бяла риза и, разбира се, онази вратовръзка. Това ще бъде тайно послание за Ана, че не съм се отказал, и напомняне за добрите времена.
Да, наистина добри времена… представям си я вързана, докато ме чака. По дяволите. Тя защо не се обади? Натискам копчето за пренабиране.
Пак няма отговор!
Точно в десет на вратата се чука. Тейлър.
— Добро утро — поздравявам го и той влиза.
— Добро утро, господин Грей.
— Как мина вчера?
— Добре, господине. — Настроението на Тейлър се променя, изражението му става по-топло. Сигурно мисли за дъщеря си.
— Ами Софи?
— Тя е истинска кукличка, господине. И се учи много добре.
— Радвам се.
— Колата ще е в Портланд по-късно днес следобед.
— Чудесно. Да вървим.
Макар да ми е неприятно да призная, нямам търпение да видя госпожица Стийл.
Секретарката на ректора ме въвежда в малка стая до аулата. Изчервява се почти като една млада дама, която познавам интимно. В тази малка зала преподаватели, хора от администрацията и някои от студентите пият кафе преди началото на церемонията. С огромна изненада забелязвам, че сред тях е и Катрин Кавана.
— Здравей, Крисчън — поздравява тя и се отправя към мен със самоувереността на богаташка. С тога е и изглежда весела. Със сигурност е виждала Ана.