— Здравей, Катрин. Как си?
— Учудваш ли се, че ме виждаш тук? — пита тя, без да обръща внимание на поздрава ми. Май се обиди. — Аз ще произнеса прощалната реч. Елиът не ти ли е казал?
— Не. — Двамата с него не си дишаме във вратовете, за бога. — Честито — добавям любезно.
— Благодаря — отвръща рязко тя.
— Ана тук ли е?
— Скоро ще пристигне. Ще дойде с баща си.
— Виждала ли си я тази сутрин?
— Да. Защо?
— Питам, защото снощи си тръгна с таратайката, която нарича автомобил.
— Уанда. Нарича я Уанда. Сериозно. — И ме поглежда въпросително.
— Радвам се.
Ректорът идва при нас, усмихва се любезно и ме води да се запозная с останалите преподаватели.
Облекчен съм, че Ана е жива и здрава, но се вкисвам, че не е отговорила на нито едно от съобщенията ми.
Това не е добър знак.
Не се налага да се тормозя дълго заради този незадоволителен развой на събитията — човек от факултета обявява, че е време да започнем, и ни повежда към коридора.
В момент на слабост пробвам за пореден път телефона на Ана. Отново се включва гласова поща, а Кавана ме прекъсва:
— Нямам търпение да чуя речта ти.
Аулата е наистина огромна — и е препълнена. Присъстващите стават като един и аплодират, докато се настаняваме на сцената. Ръкопляскането става по-силно, след това постепенно утихва и се чува нетърпеливо жужене, докато сядат.
Щом ректорът започва речта си, успявам да огледам залата. Предните редове са пълни със студенти с еднакви тоги. Тя къде е? Методично оглеждам всеки ред.
„Ето те и теб!“
Откривам я свита на втория ред. Жива е. Чувствам се като глупак, задето съм пропилял толкова тревоги и енергия за местоположението ѝ и снощи, и тази сутрин. Ясните ѝ сини очи са ококорени, когато срещат моите, и тя се намества на седалката, а по бузите ѝ плъзва руменина.
„Намерих те. Така и не отговори на есемесите и имейлите ми“.
Тя ме избягва и това ме вкисва. Ама адски много ме вкисва. Затварям очи и си представям как капя горещ восък върху гърдите ѝ, а тя се гърчи под мен. Това оказва радикален ефект върху тялото ми.
„Мама му стара, Грей.
Стегни се!“
Пропъждам и нея, и похотливите си мисли и се опитвам да се съсредоточа върху речите.
Кавана прави вдъхновяващо обръщение, в което подчертава, че човек не бива да пропуска възможностите — да, Кейт, carpe diem3, — и всички стават на крака, когато приключва. Очевидно е умна, популярна и самоуверена. Не е срамежливо необщително цветенце като госпожица Стийл. Просто не мога да повярвам, че двете са приятелки.
Чувам името си — ректорът ме представя. Ставам и пристъпвам към катедрата. „Шоуто започва, Грей“.
— Дълбоко съм развълнуван и искрено благодарен за оказаната ми чест да бъда днес сред вас. Ще използвам тази изключително рядка възможност да говоря за внушителната работа на нашия екип, който работи по проблемите на екологията. Стремим се да разработим лесно приложими и екологично съобразени методи за развитие на селското стопанство в страните от Третия свят. Крайната ни цел е да спомогнем да се сложи край на глада и мизерията. Повече от един милиард души, предимно в районите във и под Сахара, Южна Азия и Латинска Америка, живеят низвергнати и в пълна нищета. По тези места хората са изправени пред заплахата от екологично и социално унищожение вследствие на примитивния начин, по който обработват земята. За мен това е нещо твърде лично. Аз знам какво е истински, свиреп глад.
— Като партньори, университетът на Ванкувър и „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ постигнаха забележителен успех в обогатяването на почвата и технологията за обработването ѝ — продължавам. — Ние използваме нови, евтини системи в развиващите се страни и опитите показват трийсетпроцентно повишение на реколтата от декар. ГЕХ се гордее със студентите, които постъпват при нас на стаж и работят на тези обекти в Африка. Работата, която те извършват, е от полза за местните общности и за самите студенти. Заедно можем да се преборим с глада и да премахнем бедността, която измъчва тези райони.
Кратка пауза.
— В този век на еволюция на технологиите, докато развитият свят препуска напред и задълбочава бездната между имащи и нямащи, изключително важно е да запомним, че не бива да разхищаваме окончателните ресурси на света. Те са за цялото човечество и трябва да ги пазим, съхраняваме, да намерим начини да ги обновим и да разработим нови решения за изхранване на свръхнаселената ни планета… Както вече казах, ГЕХ и университетът на Ванкувър работят заедно за разработването на тези решения и е наша работа посланието да стигне до всички. С помощта на телекомуникационния отдел на ГЕХ ние предоставяме информация и образование на развиващия се свят. Горд съм да кажа, че постигаме впечатляващ прогрес в соларните технологии, живота на батериите и безжичното разпространение, което ще внесе интернет в най-отдалечените кътчета на света — нашата цел е да бъде безплатен за юзъри в отдалечени места. Достъпът до образование и информация, които тук приемаме за даденост, е жизненоважен компонент в ликвидирането на бедността в тези развиващи се райони.