Оглеждам залата.
— Ние имаме късмет. Тук всички сме привилегировани. Някои повече от други и аз включвам себе си в тази категория. Имаме морални задължения да предложим на онеправданите приличен живот, здраве, безопасност и храна — всичко това може да бъде постигнато с ресурсите, с които разполагаме тук.
И приключвам:
— Последните ми думи са цитат, който никога няма да забравя. Перифразирам думите на един индианец: „Единствено когато падне и последното листо, когато умре и последното дърво, когато и последната риба бъде хваната, ще разберем, че не можем да ядем пари“.
Сядам, съпроводен от гръмки аплодисменти, и се въздържам да погледна Ана, завъртам очи към знамето на университета в дъното на залата. Щом е решила да не ми обръща внимание, добре. За тази игра са нужни двама.
Заместник-ректорът става и започва да раздава дипломите. Това е началото на мъчителното чакане, докато стигнем до „С“, за да я видя отново.
След цяла вечност чувам името ѝ: „Анастейжа Стийл“. Понасят се аплодисменти и тя тръгва към мен умислена и разтревожена.
Мама му стара.
За какво ли мисли?
Стегни се, Грей.
— Поздравления, госпожице Стийл — казвам и подавам дипломата на Ана. Стискаме си ръцете, но аз не я пускам. — Имате ли проблем с лаптопа си?
Тя ме поглежда недоумяващо.
— Не.
— В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми? — Пускам ръката ѝ.
— Видях само този за сливанията и за придобиванията.
Това пък какво означава, дяволите да го вземат?
Тя се мръщи, а аз трябва да я оставя да си тръгне, защото зад нея става опашка.
— После.
С тази дума я уведомявам, че не сме приключили разговора, и тя се отдръпва.
Попадам в истински ад, докато най-сетне опашката стига края си. Оглеждаха ме, пърхат с мигли, разни момиченца се кискат, стискат ми ръката, получавам и пет бележки с телефонни номера. Изпитвам невероятно облекчение, докато слизам от подиума заедно с преподавателите под звуците на мрачна музика и аплодисменти.
В коридора сграбчвам ръката на Кавана.
— Трябва да говоря с Ана. Би ли я намерила? Веднага.
Кавана ме поглежда малко стреснато, но преди да каже и дума, аз добавям с най-любезния глас, на който съм способен: „Моля те“.
Тя стисва неодобрително устни, но изчаква заедно с мен, докато преподавателите се изнижат, и се връща в аулата. Ректорът спира, за да ме поздрави за речта.
— За мен бе истинска чест, че ме поканихте — отвръщам и разтърсвам ръката му още веднъж. С крайчеца на окото си зървам Кавана — заедно с Ана — в дъното на коридора. Извинявам се и тръгвам към Ана.
— Благодаря — обръщам се към Кейт и тя поглежда разтревожено Ана. Без да ѝ обръщам повече внимание, стискам Ана за лакътя и я повеждам през първата врата, която ми попада пред погледа. Оказва се мъжка съблекалня и от мириса на свежо решавам, че е празно. Заключвам вратата и се обръщам към госпожица Стийл.
— Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти?
Тя примигва няколко пъти, а по лицето ѝ личи, че е вцепенена от ужас.
— Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. — Струва ми се напълно шашната от избухването ми. — Страхотна реч — добавя тя.
— Благодаря — мърморя, вече изваден от релси. Как е възможно да не си е проверила нито телефона, нито имейла?
— Обяснява защо имаш такова отношение към храната — продължава тя тихо и ако не греша, със съжаление.
— Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент.
„Не ми трябва съжалението ти“.
Затварям очи. През всичкото време си мислех, че тя не иска да говори с мен.
— Толкова се притеснявах за теб.
— Защо си се притеснявал?
— Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола.
„И защото си мислех, че съм скапал сделката ни“.
Ана настръхва.
— То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно.