Поставям шампанското на масата, изправям се пред нея и обхващам брадичката ѝ, вдигам главата ѝ, така че очите ни се срещат.
— Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. — Целувам я бързо. — Моля те — добавям и я пускам.
— Но това ме кара да се чувствам… евтина — казва тя.
— Не бива да е така. Прекалено много мислиш за всичко. Не бива да се обвиняваш в някакво морално престъпление едва ли не, не и ако го базираш на мнението на другите хора. Не пилей енергията си. И всичко това е защото имаш възражения по уговорката. Това е съвсем нормално. Не си наясно със себе си с какво се захващаш и това те плаши.
На прелестното ѝ лице се изписва безпокойство.
— Не мисли. В теб няма нищо евтино, Анастейжа. Не искам никога да си го помисляш отново. Аз просто купих едни стари книги, с надеждата, че те биха означавали нещо за теб. Това е.
Тя примигва няколко пъти и остава загледана в пакета, очевидно се колебае.
„Задръж ги, Ана, за теб са“.
— Хайде да пийнем шампанско! — шепна аз и тя ме награждава с полуусмивка.
— Ето, така вече е по-добре.
Отварям шампанското и наливам в изящните чашки, които е поставила пред мен.
— Розово е. — Тя е изненадана, а на мен сърце не ми дава да ѝ кажа защо съм избрал розово.
— „Боланже Ла Гран Ане Розе“ 1999 година. Изключително добра реколта.
— В чаши за чай — усмихва се широко тя. Усмивката ѝ е заразна.
— Да, в чаши за чай. Честито, Анастейжа!
Чукваме се и аз отпивам. Има чудесен вкус, но това го знаем.
— Благодаря. — Тя вдига чашата към устните си и отпива бърза глътка. — Ще прегледаме ли ограниченията?
— Винаги така нетърпелива. — Поемам ръката ѝ и я отвеждам към канапето — едно от малкото останали неща в хола. Сядаме, обградени от кашони.
— Баща ти е много затворен човек.
— Успя обаче да му влезеш под кожата.
Смея се.
— Само защото умея да ловя риба.
— Откъде разбра, че обича да лови риба?
— Ти ми каза. Когато ходихме да пием кафе след снимките.
— Вярно ли? — Тя отпива отново и затваря очи, наслаждава се на вкуса. Отваря ги отново, готова със следващия въпрос. — Опита ли виното на коктейла?
— Кофти беше — мръщя се аз.
— Когато го опитах, се сетих за теб. Откъде знаеш толкова много за вината?
— Не, Анастейжа, не знам много за вината, знам какво харесвам. — „Харесвам теб“. — Искаш ли още? — Кимам към бутилката на масата.
— Да.
Донасям шампанското и доливам в чашата ѝ. Тя ме поглежда подозрително. Знае, че се опитвам да я размекна с алкохол.
— Изглежда доста празно тук. Готова ли си за преместването? — питам аз, за да я разсея.
— Почти.
— На работа ли си утре?
— Да. Последният ми ден в „Клейтън“.
— Бих ти помогнал с местенето, но обещах на сестра ми да я посрещна на летището. Мия каца от Париж в ранния следобед в събота. Утре сутринта тръгвам към Сиатъл. Но доколкото разбрах, Елиът ще ви помогне.
— Да, Кейт е много ентусиазирана.
Изненадан съм, че Елиът все още проявява интерес към приятелката на Ана — това не е обичайният му начин на действие.
— Да, Кейт и Елиът. Кой би предположил! — Връзката им усложнява нещата. Гласът на мама отеква в главата ми: „Доведи Анастейжа“.
— И какво ще работиш в Сиатъл? — питам аз.
— Имам две интервюта за стажантски позиции.
— И кога щеше да ми кажеш за това?
— Ето, казвам ти сега — отвръща тя.
— Къде са позициите? — питам недоволно.
— В две издателски къщи.
— С това ли искаш да се занимаваш? Да работиш в издателския бизнес?
Тя кима, макар че не е склонна да говори по този въпрос.
— Е? — настоявам аз.
— Какво?
— Не се прави на глупава, Анастейжа. Кои са издателските къщи? — Прехвърлям наум издателствата в Сиатъл, които знам. Четири са… поне така мисля.
— Малки издателства — шикалкави тя.
— Защо не искаш да знам кои са?
— За да не упражниш влиянието си — тросва се тя.
Това пък какво означава? Мръщя се.
— Не се прави на глупав — срязва ме тя и очите ѝ блестят весело.
— Глупав? — избухвам в смях. — Аз? И ще ми разправяш, че никога не предизвикваш никого. Пий и да сядаме да обсъждаме тези ограничения.
Клепките ѝ трепкат, тя си поема накъсано дъх и изпива чашата до дъно. Наистина е нервна. Предлагам ѝ още шампанско за кураж.
— Да — отвръща тя.
Задържам бутилката в ръка.
— Яла ли си нещо?
— Да, три ястия с Рей — отвръща раздразнено тя и извърта очи.