Прокарвам носа си от ухото ѝ към рамото, след това отново, вдъхвам божественият ѝ аромат.
Мама му стара, мирише толкова хубаво!
— Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа. — Целувам я под ухото, точно над пулса.
Тя простенва.
— Тихо. Не искам нито звук.
Вадя от дънките ластика за коса, поемам гривата ѝ в ръце и я сплитам, наслаждавам се бавно на прехвърлянето на кичурите по красивия ѝ безупречен гръб. Умело връзвам края с ластика и дръпвам бързо, принуждавам я да отстъпи назад и да притисне тяло в моето.
— Харесвам косата ти сплетена така — прошепвам. После казвам строго: — Обърни се!
Тя изпълнява на мига.
— Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме?
— Да.
— Да какво?
— Да, сър.
— Добро момиче! — Учи бързо. Ръцете ѝ са отпуснати край тялото, тя не откъсва очи от моите. Чака. — Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. — Посочвам ъгъла на стаята до вратата. — Направи го сега.
Тя примигва два пъти, но преди да се наложи да повторя, се обръща и коленичи с лице към мен и стаята.
Давам ѝ разрешение да клекне на пети и тя се подчинява.
— Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. — „Искам да те видя, сладурче“. — Идеално. Гледай в пода.
„Не поглеждай нито мен, нито стаята. Можеш да седиш там и да се оставиш на въображението си, докато се питаш какво ще правя с теб“.
Приближавам се към нея и оставам доволен, че тя държи главата си наведена. Посягам, дръпвам плитката и очите ни се срещат.
— Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа?
— Да, сър.
— Добре. Стой тук и не мърдай.
Минавам покрай нея, отварям вратата и за момент се обръщам назад. Главата ѝ е наведена, очите са впити в пода.
Тази гледка е радост за очите ми. „Браво, моето момиче“.
Искам да затичам, но овладявам нетърпението си и тръгвам бавно към долния етаж и стаята си.
„Запази скапаното си достойнство, Грей“.
Събличам се в дрешника и вадя от чекмеджето любимите си дънки. Дънки „Дом“.
Намъквам ги и закопчавам всички копчета освен най-горното. От същото чекмедже вадя новия камшик и сив хавлиен халат. На излизане вземам няколко презерватива и ги пъхвам в джоба.
Така.
Време за шоу, Грей.
Когато се връщам, тя е в същата поза, с наведена глава, плитката виси на гърба ѝ, ръцете ѝ са отпуснати на коленете. Затварям вратата и закачвам халата на кукичка. Минавам покрай нея.
— Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани.
Тя става с наведена глава.
— Можеш да ме погледнеш.
Плахи сини очи се вдигат към мен.
— Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка. — Протягам моята и тя отпуска пръсти. Без да откъсвам очи от нейните, обръщам дланта нагоре и вадя иззад гърба си камшика за езда. Первам бързо дланта ѝ. Тя се стряска и свива ръка, мига изненадано към мен.
— Как беше? — питам.
Тя диша по-бързо, поглежда ме, а след това свежда поглед към дланта си.
— Отговори ми!
— Добре. — Свива вежди.
— Не се цупи — предупреждавам. — Болеше ли?
— Не.
— Няма да боли. Разбираш ли ме?
— Да — потвърждава тя с разтреперан глас.
— Обещавам — подчертавам и ѝ показвам камшика. Кафява пореста кожа. „Видя ли? Чувам и помня какво си казала“. Очите ѝ се вдигат към мен, тя не крие, че е учудена. Устните ми потръпват весело.
— Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл. Ела!
Водя я към средата на стаята, под металната решетка.
— Направена е така, че белезниците да се движат по нея.
Тя оглежда сложната система, след това се обръща към мен.
— Ще започнем тук, но искам да те чукам права. Ето защо ще стигнем до стената там. — Соча кръста на Сейнт Андрю. — Вдигни ръце над главата си.
Тя изпълнява веднага. Хващам кожените белезници, които висят от решетката, и стягам китките ѝ. Методичен съм, но тя ме разсейва. Като съм толкова близо до нея, усещам възбудата и нетърпението ѝ. Трудно ми е да се съсредоточа. Щом стягам белезниците, отстъпвам назад и си поемам дълбоко дъх. Облекчен съм.
„Най-сетне си там, където исках, Ана Стийл“.