Кога съм спал в тази стая?
Никога.
Тази мисъл ме притеснява и по някаква необяснима причина се чувствам неудобно.
„Какво става, Грей?“
Сядам внимателно, за да не я събудя, и я поглеждам. Знам какво става — неспокоен съм, защото съм тук с нея. Ставам от леглото и я оставям да спи, връщам се в стаята с играчките. Вдигам използваната кабелна връзка и презервативите и ги натъпквам в джоба си, където откривам бикините на Ана. С нагайката, дрехите ѝ и обувките в ръка излизам и заключвам вратата. Връщам се в нейната стая, закачвам дрехите в гардероба, поставям обувките под стола и оставям отгоре сутиена. Вадя бикините ѝ от джоба си и ми хрумва откачена идея.
Отивам в моята баня. Трябва да се изкъпя преди да отидем на вечеря с нашите. Ще оставя Ана да поспи още малко.
Горещата вода плющи върху мен, отмива безпокойството ми. Като за пръв път не е зле за нито един от двамата. Мислил съм си, че връзка с Ана ще е невъзможна, но сега бъдещето ми се струва пълно с възможности. Напомням си сутринта да позвъня на Каролайн Актън, за да облече момичето ми.
След продуктивен час в кабинета, където наваксвам с работата, решавам, че Ана е спала достатъчно и разполагаме с четирийсет и пет минути, за да отидем на вечеря у нашите. По-лесно е да се съсредоточа върху работата, когато знам, че е горе, в нейната стая.
Странно.
Знам, че там горе е в безопасност.
Вадя от хладилника кутия сок от боровинки и бутилка газирана вода. Смесвам ги в чаша и се качвам горе.
Тя все още спи дълбоко, свита точно както съм я оставил. Изобщо не е помръднала. Устните ѝ са отворени и диша леко. Косата ѝ е разрошена, от опашката са се измъкнали кичури. Сядам на края на леглото, навеждам се и я целувам по слепоочието. Тя измърморва нещо.
— Анастейжа, събуди се. — Гласът ми е нежен.
— Не — негодува тя и прегръща възглавницата.
— След половин час трябва да тръгнем за вечерята с родителите ми.
Тя отваря очи и ме поглежда.
— Хайде, сънчо, ставай. — Целувам я отново по слепоочието. — Донесох ти нещо за пиене. Ще те чакам долу. Не заспивай пак че ще си изпросиш белята — предупреждавам и поглеждам към стола, където няма да намери бикините си, а след това слизам на долния етаж, широко усмихнат.
„Време за игрички, Грей“.
Докато чакам госпожица Стийл, натискам копчето на дистанционното на айпода и музиката се включва. Песните са разбъркани. Неспокоен съм и отивам до вратата на балкона, заглеждам се в ранната вечер и слушам „Токинг Хедс“.
Влиза Тейлър.
— Господин Грей, да докарам ли колата?
— Дай ни пет минути.
— Добре, господине — отвръща той и тръгва към сервизния асансьор.
Ана пристига пет минути по-късно. Застава на вратата на хола. Изглежда блестяща, дори зашеметяваща… и развеселена. Какво ли ще каже за липсващите си гащи?
— Здравей — поздравява с хитра усмивка.
— Здравей. Как се чувстваш?
Усмивката ѝ става по-широка.
— Добре. Благодаря. Ти? — Прави се на невинна.
— Повече от превъзходно, госпожице Стийл.
— Франк… Никога не съм си те представяла като фен на Синатра — подхвърля тя, навежда глава на една страна и ме наблюдава с любопитство, докато наситеният ритъм на песента изпълва стаята.
— Да речем, че имам еклектичен вкус, госпожице Стийл. — Пристъпвам напред и заставам пред нея. Ще се пречупи ли? Търся отговор в блестящите сини очи.
„Попитай ме за гащите си, мила“.
Галя бузата ѝ с върховете на пръстите си. Тя подлага лице и аз съм напълно съблазнен и от милия жест, и от хитрото ѝ изражение, и от музиката. Искам да я прегърна.
— Танцувай с мен — шепна, вадя дистанционното от джоба си, надувам звука и гласът на Франк ни обгръща. Тя ми подава ръка. Прегръщам я през кръста, притискам красивото ѝ тяло към своето и започваме бавен простичък фокстрот. Тя стиска раменете ми, но аз съм готов за допира ѝ и двамата се въртим, а лъчезарното ѝ лице озарява стаята… и мен. Тя следва стъпките ми и когато песента свършва, е замаяна, останала без дъх.
И аз също.
— Ти си най-прекрасната вещица. — Лепвам невинна целувка върху устните ѝ. — Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми.
— Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях — отвръща тя, поруменяла, прекрасна.
— Взе ли всичко, което ти е необходимо?
— О, да — отвръща тя самоуверено.
— Сигурна ли си?
Тя кима и се подсмихва.
Господи, има кураж това момиче!
Ухилвам се.
— Добре. — Не мога да скрия насладата си. — Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде. — Грабвам сакото си и тръгваме към асансьора.