Как, за бога, ще успея да сключа тази сделка?
Неделя, 15 май 2011
Моби дъни в ушите ми. Тичам по Саутуест Салмън Стрийт към река Уиламет. Шест и половина сутринта е и се опитвам да си проясня мислите. Снощи я сънувах. Сини очи, задъхан глас… завършва изреченията с „господине“, докато е коленичила пред мен. Откакто се запознах с нея, сънищата ми претърпяха великолепна промяна след кошмарите, които ме спохождаха. Питам се какво ли ще каже Флин по този въпрос. Мисълта ме обърква, затова я отблъсквам и се съсредоточавам да напрегна тялото си до крайност по брега на Уиламет. Докато стъпалата ми отмерват крачките по тротоара, слънцето наднича иззад облаците и ми дава надежда.
След два часа, докато тичам обратно към хотела, минавам покрай кафене. Дали да не я заведа да пием кафе?
Като на среща ли?
А, не. Никакви срещи. Прихвам при тази нелепа мисъл. Само ще си поговорим — нещо като интервю. Така ще успея да открия още малко за тази тайнствена жена и дали тя се интересува — за да не се окаже, че гоня вятъра. Сам съм в асансьора и се разтягам. Приключвам с упражненията за разтягане в апартамента на хотела и вече съм съсредоточен и спокоен за пръв път след пристигането си в Портланд. Донесли са ми закуската, а аз съм гладен като вълк. Не търпя подобно чувство, абсолютно никога. Сядам да закусвам по анцуг. Решавам да закуся преди да се изкъпя.
Някой чука на вратата. Отварям и Тейлър застава на прага.
— Добро утро, господин Грей.
— Добро утро. Готови ли са?
— Да, господине. Чакат ви в апартамент 601.
— Идвам веднага. — Затварям вратата и натъпквам ризата в сивите панталони. Косата ми е мокра след душа, но аз не давам пет пари. Поглеждам известния гадняр в огледалото и тръгвам след Тейлър към асансьора.
Апартамент 601 е пълен с хора, светлини и кутии за камери. Въпреки това я забелязвам на мига. Застанала е отстрани. Косата ѝ е пусната: гъста лъскава грива, която покрива гърдите. Облечена е в тесни дънки, кецове, къс тъмносив жакет и бяла тениска отдолу. Да не би дънки и кецове да са запазената ѝ марка? Макар да не са кой знае колко удобни, добре подчертават изваяните ѝ крака. Очите ѝ, обезоръжаващи както винаги, се ококорват, когато приближавам.
— Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново. — Тя поема протегнатата ми ръка и за момент ми се приисква да стисна нейната и да я поднеса към устните си.
„Стига глупости, Грей“.
Тя се изчервява по познатия ми очарователен начин и махва с ръка към приятелката си, застанала наблизо в очакване да насоча вниманието си към нея.
— Господин Грей, това е Катрин Кавана.
С нежелание пускам ръката ѝ и се обръщам към настоятелната госпожица Кавана. Тя е висока, поразителна и добре поддържана, също като баща си, но има очите на майка си, освен това трябва да ѝ благодаря, че ме запозна с очарователната госпожица Стийл. Тази мисъл ме кара да се почувствам малко по-благосклонен към нея.
— Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.
— Добре съм, благодаря.
Ръкостискането ѝ е стегнато, издава увереността ѝ и аз се съмнявам, че някога през привилегирования си живот е разбрала какво означават трудности. Питам се дали тези две жени са приятелки. Нямат нищо общо.
— Благодаря ви, че ни отделихте време — казва Катрин.
— За мен е удоволствие — отвръщам и поглеждам Анастейжа, която ме дарява с издайническа руменина.
Единствено аз ли я карам да се изчервява? Тази мисъл ми доставя удоволствие.
— Това е Хосе Родригес, нашият фотограф — продължава Анастейжа и лицето ѝ разцъфтява, докато го представя.
Мамка му. Да не би този да е гаджето?
Родригес грейва, щом вижда сладката усмивка на Ана.
Дали се чукат?
— Приятно ми е, господин Грей. — Родригес ме поглежда мрачно, докато си стискаме ръцете. Това е предупреждение. Казва ми да се отдръпна. Той я харесва. Харесва я, при това много.
„Е, малкият, играта започва“.
— Къде да застана, господин Родригес? — Гласът ми прозвучава предизвикателно и той се усеща, но Катрин се намесва и ми маха да седна на един стол. Така. Значи обича да командва. Мисълта ми се струва доста забавна, докато сядам. Друг младеж, който, изглежда, работи с Родригес, включва прожекторите и аз оставам сляп.
По дяволите!
Щом блясъкът понамалява, се опитвам да зърна прелестната госпожица Стийл. Застанала е в дъното на стаята и наблюдава какво става. Винаги ли е толкова срамежлива? Може би тъкмо затова двете с Кавана са приятелки — тя няма нищо против да е на заден план и оставя Катрин да е в центъра на сцената.