Тя не спира да ме изненадва, да ме впечатлява и обезоръжава. Сега ще трябва да издържа цялата вечер с нашите, като знам, че момичето ми не носи бельо. Всъщност возим се в асансьора и аз знам, че тя е гола под полата.
„Връща ти го тъпкано, Грей“.
Докато Тейлър шофира на север по магистралата, тя мълчи. Минаваме покрай езерото Юниън; луната се скрива зад облак, водата потъмнява, също като настроението ми. Защо я водя да се запознае с нашите? Ако се запознаят с нея, ще очакват някакво развитие. Също и Ана. А аз не съм сигурен каква връзка искам с нея. Най-лошото е, че аз съм виновен, защото настоях да се запознае с Грейс. Сам съм си виновен. Аз и фактът, че Елиът чука съквартирантката ѝ.
Ама кого заблуждавам? Ако не исках да се запознае с нашите, нямаше да е тук. Иска ми се да не бях толкова нетърпелив.
Да, точно това е проблемът.
— Къде се научи да танцуваш? — пита тя и прекъсва мислите ми.
„О, Ана! Едва ли би искала да научиш“.
— Крисчън, прегърни ме. Така. Както трябва. Добре. Една стъпка. Две. Добре. Движи се в такт с музиката. Синатра е съвършен за фокстрот. — Елена е във вихъра си.
— Да, госпожо.
— Наистина ли искаш да знаеш? — отвръщам на въпроса с въпрос.
— Да — отвръща тя, въпреки че гласът ѝ говори друго.
„Ти попита“. Въздишам в тъмнината до нея.
— Госпожа Робинсън обичаше да танцува.
— Очевидно е била добра учителка. — В шепота ѝ долавям съжаление и възхищение, което явно никак не ѝ се нрави.
— Да.
— Така. Хайде пак. Едно. Две. Три. Четири. Миличък, схвана го.
Двамата с Елена танцуваме в мазето ѝ.
— Пак. — Тя се смее, отметнала глава, прилича на жена на половината на нейната възраст.
Ана кима и оглежда пейзажа, и със сигурност измисля някаква теория за Елена. Може пък да мисли за срещата с родителите ми. Не знам. Може да е нервна. Също като мен. Никога досега не съм водил момиче вкъщи.
Когато Анастейжа започва да се намества, усещам, че има нещо, което я тревожи. Да не би да мисли за онова, което правихме днес?
— Недей! — казвам, гласът ми е по-мек, отколкото ми се иска.
Тя се обръща, за да ме погледне, изражението ѝ е неразгадаемо в тъмнината.
— Какво недей?
— Да мислиш твърде много, Анастейжа. — „За каквото и да мислиш“. Протягам ръка, стискам нейната и целувам кокалчетата ѝ. — Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти.
Зървам бели зъби и срамежлива усмивка.
— Защо с кабелна връзка? — пита тя.
Въпроси за днес следобед; това е хубаво.
— Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. — Гласът ми е сух, макар да се опитвам да внеса малко хумор в разговора. — Много ефективен начин да бъдеш поставена на място.
Тя стрелва с поглед Тейлър. Той е на предната седалка.
„Миличка, не се тревожи за Тейлър. Той много добре знае какво става, вече четири години“.
— Това е част от моя свят, Анастейжа. — Стискам ръката ѝ, за да ѝ вдъхна сигурност. След това я пускам. Ана отново се обръща към прозореца; заобиколени сме от вода, докато прекосяваме езерото Уошингтън по мост 520, любимата ми част от това пътуване. Тя свива крака, сгушва се на седалката и прегръща коленете си с ръце.
Нещо става.
Поглежда ме и аз питам:
— За какво мислиш?
Тя въздиша.
Мама му стара!
— Чак толкова ли е зле?
— Иска ми се да знам за какво мислиш ти — засича ме тя.
Подсмихвам се, облекчен да го чуя, доволен, че не знае какви мисли ми се въртят в главата.
— Взе ми думите от устата, бебчо.
Тейлър спира пред къщата на нашите.
— Готова ли си? — питам. Ана кима и аз стискам ръката ѝ. — И за мен е нещо съвсем ново — прошепвам. Когато Тейлър слиза, ѝ отправям похотлива усмивка. — Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било, ако си с бикини, нали?
Тя притаява дъх и се мръщи, но аз слизам от автомобила, за да поздравя мама и татко, които ни чакат на прага. Ана изглежда спокойна, докато заобикаля колата, за да дойде при нас.
— Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми — Карик.
— Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. — Тя се усмихва и стиска протегнатата му ръка.
— Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа.
— Моля, наричайте ме Ана.
— Колко се радвам да те видя пак, Ана. — Грейс я прегръща. — Влизай, мила. — Стиска ръката на Ана и я повежда вътре, а аз ги следвам и не смея да дишам.
— Тя тук ли е? — писка Мия от някъде вътре в къщата. Ана ме поглежда стреснато.