— Изобщо. А и мосю Флобер, това чудовище, за което работех, беше ужасен тиранин.
Ана се задавя с виното.
— Анастейжа, добре ли си? — питам и пускам бедрото ѝ.
Тя кима, бузите ѝ са поруменели и аз леко я потупвам по гърба и нежно галя врата ѝ. Ужасен тиранин ли? Такъв ли съм? Тази мисъл ме развеселява. Мия ме поглежда одобрително, задето показвам обичта си пред всички.
Мама е сготвила коронното си ястие, говеждо Уелингтън, рецепта, която е научила в Лондон. Мога да кажа, че се нарежда на едно от първите места заедно с пърженото ѝ пиле, мариновано в мляко. След задавянето Ана се заема с ястието и аз се радвам, че яде. Сигурно е доста гладна след енергичния ни следобед. Отпивам глътка вино, докато обмислям други начини да възвърна апетита ѝ.
Мия и Кавана сравняват качествата на Сейнт Барт и Барбадос, където ще отседне семейство Кавана.
— Помниш ли Елиът и медузата? — Очите на Мия блестят весело и тя поглежда от Елиът към мен.
Избухвам в смях.
— Пищеше като момиче. Точно така си беше.
— Все едно че беше сифонофора! Ненавиждам медузи. Те съсипват всичко — възмущава се Елиът.
Мия и Кейт избухват в смях и кимат.
Ана яде с апетит и слуша разговорите на масата. Всички са се успокоили и семейството ми се държи по-нормално. Защото тогава съм напрегнат? Това се случва всеки ден, из цялата страна, семействата се събират, за да се насладят на хубава храна и на компанията си. Дали не съм напрегнат, защото Ана е тук? Да не би да се притеснявам, че няма да я харесат или че тя няма да ги одобри? Дали пък не е, защото се кани да отпраши за Джорджия, при това още утре, а аз не знаех нищо по въпроса?
Объркан съм.
Мия, както обикновено, е в светлината на прожекторите.
— О, мамо, les patisseries sont tout simpiement fabuleuses. La tarte aux pommes de M. Floubert est incroyable6 — обяснява тя.
— Mia, cherie, tu paries francais — прекъсвам я. — Nous parlons anglais ici. Eh bien, a l’exception bien sur d’Elliot. II parle idiote couramment7. — Мия отмята глава и избухва в смях. Невъзможно е да не последваш примера ѝ.
В края на вечерята напрежението ме притиска. Искам да остана сам с момичето си. Издържал съм предостатъчно тъпите брътвежи, нищо че съм със семейството си, и вече съм на ръба. Поглеждам към Ана, след това протягам ръка и я щипвам по брадичката.
— Не си хапи устната. Искам да направя… знаеш какво.
Освен това трябва да има някои основни правила. Трябва да обсъдим това необмислено заминаване до Джорджия и излизането на бар с мъже, които си падат по нея. Поставям отново ръка на коляното ѝ; имам нужда да я докосвам. Освен това тя трябва да приема докосванията ми винаги когато искам да я докосвам. Преценявам реакцията си, докато пръстите ми пълзят към мястото на бикините и гъделичкам кожата ѝ. Тя притаява дъх и стиска здраво бедра, за да препречи пътя на пръстите ми и да ме спре.
Край.
Трябва да се извиня и да стана от масата.
— Ела да се поразходим — предлагам на Ана и не ѝ давам шанс да ми отговори. Очите ѝ блестят, станали са сериозни, докато тя поставя ръка в моята.
— Извинете ме — казва на Карик и аз я извеждам от трапезарията.
Мама и Мия почистват в кухнята.
— Ще разведа Анастейжа и ще ѝ покажа градината — казвам на мама и се преструвам на весел.
Щом излизаме навън, настроението ми се скапва, а гневът избликва.
Гащи. Фотографчето. Джорджия.
Пресичаме терасата и се качваме по стълбите към поляната, Ана спира за момент, за да се наслади на гледката.
Да, да. Сиатъл. Светлини. Луна. Вода.
Продължавам по просторната поляна към навеса за лодки на нашите.
— Моля те, спри! — казва Ана.
Спирам и я поглеждам вбесен.
— Токчетата ми. Трябва да си събуя обувките.
— Не си прави труда — изръмжавам и я мятам с едно движение през рамо. Тя изписква изненадано.
Мама му стара! Плясвам задника ѝ с всички сили.
— Не викай! — срязвам я и крача по ливадата.
— Къде отиваме? — вие тя, докато подскача на рамото ми.
— В навеса за лодки.
— Защо?
— Искам да съм насаме с теб.
— Защо?
— Защото първо ще те напляскам, а после ще те чукам.
— Защо? — почти проплаква тя.
— Знаеш защо — съскам аз.
— Мислех, че действаш на момента.
— Анастейжа, точно сега е моментът, повярвай ми.
Отварям вратата на навеса, влизам вътре и натискам ключа на лампата. Флуоресцентната светлина издава тихо цъкване и се включва, халогенните светлини осветяват стаята.
Плъзвам Ана надолу по мен, наслаждавам се на топлото ѝ тяло и я пускам да стъпи. Косата ѝ е тъмна, бухнала, очите ѝ блестят на светлината и аз знам, че е без гащи. Желая я. Веднага.
— Моля те, не ме бий — прошепва тя.