По дяволите! Тя не разбира. Случва ми се за пръв път. Бях нервен. Тя би трябвало вече да е разбрала, че ако не съм искал да я заведа, нямаше да е тук. Докато минаваме от сянка към светлина под уличните лампи, тя ми се струва далечна и разстроена.
„Така не става, Грей“.
— Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си толкова силна, самостоятелна млада жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време? — Клатя глава, посягам към ръката ѝ и я стискам окуражително.
Тя поглежда нервно Тейлър.
— Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.
— Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.
— Искаш да отидеш да видиш майка си?
— Да.
Безпокойството ми отново надига глава. Да не би да иска да се махне от мен? Ако замине за Джорджия, майка ѝ може да я убеди да си намери друг, по-… по-подходящ, който също като майка ѝ вярва в романтиката.
Хрумва ми идея. Тя вече се е запознала с нашите; аз съм се запознал с Рей; може би трябва да се запозная с майка ѝ, неизлечимата романтичка. Да я омая.
— Мога ли да дойда с теб? — питам накрая, убеден, че ще ми откаже.
— Ами… не мисля, че идеята е добра.
— Защо не?
— Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.
Мама му стара, тя иска да ме напусне!
— Напрягам ли те? Така ли ти действам?
Тя избухва в смях.
— Да, много меко казано.
По дяволите, обожавам да я разсмивам дори когато е за моя сметка и съм облекчен, че е запазила чувството си за хумор. Може би не иска да ме остави.
— Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — шегувам се аз.
— Смея ли, господин Грей?
— Мисля, че да и че често ми се смееш.
— Ти си доста забавен.
— Забавен?
— О, да!
Тя ми се смее. Това е нещо ново.
— Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?
— О, много от едното и малко от другото.
— Кое от двете е повече?
— Ще те оставя сам да прецениш.
Въздишам.
— Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа — казвам сухо. — За какво искаш да помислиш в Джорджия?
— За нас.
Мама му стара!
— Ти ми каза, че ще опиташ.
— Знам.
— И сега вече не си сигурна.
— Вероятно.
По-зле е, отколкото се страхувах.
— Защо?
Тя ме наблюдава и мълчи.
— Защо, Анастейжа? — настоявам аз. Тя свива рамене, устата ѝ е извита надолу и аз се надявам тя да се усети по-сигурна, докато ръката ѝ е в моята.
— Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни…
„Тези последни дни са най-хубавите в живота ми“.
— Аз все още искам повече — прошепва тя.
Пак ли това? Какво иска да ѝ кажа?
— Знам. И ще опитам. — Стискам брадичката ѝ. — Ще опитам заради теб, Анастейжа.
„Току-що те заведох да се запознаеш с родителите ми, за бога!“
Неочаквано тя разкопчава предпазния колан и преди да се усетя, се настанява в скута ми.
Какво, по дяволите…
Седя неподвижен, докато ръцете ѝ обхващат главата ми, а устните ѝ намират моите и тя си изпросва целувка преди тъмнината да се е надигнала. Ръцете ми се плъзват по гърба ѝ, докато придържам главата ѝ и отвръщам на страстта ѝ, докато проучвам безкрайно сладката уста и се опитвам да намеря отговори… Неочакваната ѝ проява на обич е обезоръжаваща. Нещо ново. И много объркващо. Мислех, че иска да ме напусне, а сега е в скута ми и ме възбужда отново.
Никога досега… никога… „Не си отивай, Ана“.
— Остани при мен тази вечер. Ако заминеш, няма да те виждам цяла седмица — шепна аз.
— Ще остана — прошепва тя. — И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора.
О, мила!
— Направи го след като се върнеш от Джорджия. Помисли си добре, бебчо. — Искам да го направи с желание, не искам да я принуждавам. Част от мен не иска. Разумната ми страна.
— Добре — съгласява се тя и се сгушва до мен.
Тази жена ме върти на малкия си пръст.
Каква ирония, Грей.
Идва ми да се изсмея, защото съм облекчен, щастлив, но я прегръщам и вдишвам прекрасното ѝ ухание, което ми носи спокойствие.
— Не бива да пътуваш без колан — карам ѝ се, макар че не искам да се мести. Тя остава в прегръдката ми, тялото ѝ бавно се отпуска до моето. Тъмнината в мен мълчи доволна и аз съм объркан от противоречивите емоции. Какво искам от нея? Какво точно?