— Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.
— Значи докосването е категорично забранено?
— Да. И мисля, че това не е новина за теб. — Едва успявам да залича раздразнението от гласа си.
— Моля те, кажи ми защо.
Не ми се говори по този въпрос. Не желая. Никога.
— Анастейжа, спри да говориш за това — казвам раздразнено.
Тя посърва.
— За мен е много важно — отвръща тя умолително.
— Стига! — сопвам се. Вадя от скрина тениска и ѝ я подхвърлям. — Сложи я и марш в леглото. — Защо изобщо ѝ позволявам да спи при мен? Въпросът е риторичен: дълбоко в себе си зная отговора. Защото спя по-добре, когато съм с нея.
Тя е моят капан за сънища.
Тя прогонва кошмарите.
Тя се обръща с гръб към мен и си сваля сутиена, след това облича тениската.
Какво ѝ казах в стаята с играчките днес следобед? Че не бива да крие тялото си от мен.
— Искам да ползвам банята — заявява тя.
— Разрешение ли искаш?
— Ами… не.
— Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. — Разкопчавам си ризата и тя профучава покрай мен, излиза от стаята, а аз се опитвам да потисна избухването си.
Какво ѝ става?
Една вечер у нашите и тя вече очаква серенади и залези и скапани разходки в дъжда. Аз не ставам за подобни неща. Вече съм ѝ го казал. Не ме бива в романтиката. Въздишам тежко, докато се събувам.
Тя обаче иска повече. Иска романтика.
В дрешника хвърлям панталоните в коша с прането и вадя долнището на пижамата, след това се връщам в стаята.
„Нищо няма да излезе от тази работа, Грей“.
Аз обаче искам да се получи.
„Трябва да я оставиш да си отиде“.
Не. Мога да оправя нещата. Все някак ще ги оправя.
Радиочасовникът показва 11:46. Време е за сън. Проверявам си телефона за спешни имейли. Няма нищо. Чукам силно по вратата на банята.
— Влизай — отвръща задавено Ана. Мие си зъбите и буквално се е разпенила около устата. Мие се с моята четка. Изплюва пяната в мивката, а аз съм до нея и двамата се наблюдаваме в огледалото. Очите ѝ блестят палаво. Тя изплаква четката и без да каже и дума, ми я подава. Слагам я в устата си и тя изглежда безкрайно доволна от себе си.
И ето, че изведнъж цялото напрежение от предишния разговор се изпарява.
— Разбира се, че може да ползваш моята четка за зъби — подхвърлям подигравателно.
— Благодаря, сър. — Тя се усмихва сладко и аз решавам, че може да направи реверанс, но тя ме оставя да си мия зъбите.
Когато се връщам в стаята, тя се е изтегнала под завивката. Би трябвало да е под мен.
— Знаеш ли, не си представях тази вечер така. — Гласът ми прозвучава нацупено.
— Представи си, ако аз ти кажа, че не бива да ме докосваш — моли тя, решена, както винаги, да стигне до самия край.
Няма да престане с този въпрос. Сядам на леглото.
— Анастейжа, казвал съм ти вече. Бях принуден да вляза в този живот при доста неприятни обстоятелства. Петдесетте нюанса, светлосенки или както искаш го разбирай. Нямаш нужда от тези гнусотии в главата си. Защо ти е да знаеш?
Никой няма нужда от подобно нещо.
— Защото искам да те опозная по-добре.
— Познаваш ме достатъчно добре.
— Как можеш да кажеш такова нещо? — Тя сяда и коленичи срещу мен, неспокойна, нетърпелива.
„Ана. Ана. Ана. Престани. Мама му стара, просто спри“.
— Ти ми връткаш тука очи, а последния път, когато аз направих това, бях сложена на коленете ти и напляскана!
— О, повярвай ми, в момента бих го направил пак, и то с още по-голямо удоволствие. — При това на мига.
Лицето ѝ грейва.
— Ако ми кажеш, можеш да го направиш.
— Я пак?
— Чу ме.
— Пазариш ли се с мен? — Гласът ми кънти от удивление.
Тя кима.
— Пазаря се.
Мръщя се.
— Не става така, Анастейжа.
— Добре, кажи ми и ще ти врътна очи.
Смея се. Сега вече се държи глупаво, а пък е толкова готина в тениската. Лицето ѝ грее от копнеж.
— Винаги така нетърпелива и любознателна. — Не мога да ѝ се начудя. В този момент ми хрумва една мисъл. Мога да я напляскам. Искам да го направя още откакто отидохме у нашите на вечеря, но сега мога да го направя за забавление.
Ставам от леглото.
— Да не си мръднала! — предупреждавам я и излизам от стаята. От кабинета вземам ключа за стаята с играчките и се качвам на горния етаж. Вадя от сандъка играчките, които ми трябват, и се замислям дали няма да ми потрябва лубрикант, но като се замислям за всичко, което е преживяла напоследък, ми се струва, че няма да ѝ е необходим.
Когато се връщам, тя седи на леглото, а лицето ѝ грее от любопитство.