— Да, господин Грей?
— Самолетът свободен ли е за днес и утре?
— Заплануван е полет чак за четвъртък, господине.
— Супер. Би ли се свързала с Бил вместо мен?
— Разбира се.
Разговорът ми с Бил се проточва. Рут е свършила чудесна работа и е проверила всички подходящи места в Детройт. Две стават за завод, а Бил е убеден, че в Детройт ще намерим работната сила, която ни е необходима.
Сърцето ми се свива.
Защо трябва да е в Детройт?
Имам смътни спомени за Детройт: пияници, скитници и наркомани, които крещят след нас по улицата; и една млада съсипана жена, курвата наркоманка, която наричах мамо, загледана в пространството, докато аз седя в бедняшката мръсна стая със спарен въздух и прах навсякъде.
И той.
Потръпвам. „Не мисли за него… и за нея“.
Не мога да се сдържа. Ана не е казала и дума за снощното ми признание. Досега не бях споменавал за курвата наркоманка пред друга. Може би затова Ана ме нападна тази сутрин: мисли си, че имам нужда от нежни и любящи грижи.
Майната му.
„Миличка, ще приема тялото ти, ако ми го предложиш“. Справям се чудесно. Щом тази мисъл ме спохожда, се питам дали наистина се справям „чудесно“. Не обръщам внимание на обзелото ме безпокойство — този въпрос ще го обсъдя с Флин, когато се върне.
Сега обаче съм гладен. Дано е изнесла сладкото си дупе от банята, защото имам нужда да закуся.
Ана е застанала до плота в кухнята и разговаря с госпожа Джоунс, която е сложила масата за закуска.
— Искате ли да хапнете нещо? — пита госпожа Джоунс.
— Не, благодаря — отвръща Ана.
Тая няма да я бъде.
— Разбира се, че ще ядеш — изръмжавам и към двете. — Тя обича палачинки, яйца и бекон, госпожо Джоунс.
— Да, господин Грей. А за вас, сър? — отвръща госпожа Джоунс, без да ѝ трепне окото.
— Омлет и някакъв плод. Седни. — Соча на Ана един от високите столове. Тя изпълнява послушно, докато госпожа Джоунс ни приготвя закуската.
— Купила ли си билета? — питам.
— Не. Ще го купя по интернет, като се прибера.
— Имаш ли достатъчно пари?
— Да — отвръща тя така, сякаш съм петгодишно дете, и отмята коса през рамо, стиска устни и ми се струва, че се дразни.
Извивам предупредително вежда. Мога да те напляскам пак, сладурче.
— Да, имам, благодаря — поправя се тя бързичко, с по-уважителен тон.
Така вече е по-добре.
— Имам частен самолет. Няма да лети следващите три дни. На твое разположение е. — Очаквам да каже не, но поне ще знам, че съм ѝ предложил.
Тя разтваря устни, смаяна е и изражението ѝ се променя. Забелязвам, че е силно впечатлена, но също така и подразнена.
— Мисля, че вече използвахме не по предназначение летателната база на компанията ти. Нека не го правим пак — подхвърля небрежно.
— Компанията е моя, самолетът е мой.
Тя клати глава.
— Благодаря за предложението, но мисля да взема редовен полет. Повечето жени биха се възползвали от такава възможност — да се качат на частен самолет, но по всичко личи, че материалните придобивки не впечатляват Ана или пък тя просто не обича да се чувства задължена. Не съм сигурен кое от двете. И в единия, и в другия случай мога единствено да кажа, че е инатливо създание.
— Както искаш — въздишам. — Имаш ли да подготвяш нещо за интервютата?
— Не.
— Добре. — Питам, но тя така и не ми казва в кое издателство ще ходи. Вместо това ме поглежда усмихната като сфинкс. Няма начин да я накарам да разкрие тайната си.
— Аз съм човек със средства, госпожице Стийл.
— Много добре зная това, господин Грей. Възнамерявате ли да проследите телефона ми?
Естествено, че ще пита.
— Всъщност ще съм доста зает днес следобед. Ще се наложи да накарам да го направи някой друг. — Подсмихвам се.
— Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал.
А, днес е доста оперена.
— Ще пратя мейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. — Точно това харесвам, размяната на реплики с нея. Освежаващо е, забавно, досега не съм преживявал подобно нещо.
Госпожа Джоунс ни сервира закуската и с радост забелязвам, че Ана похапва с удоволствие. Когато госпожа Джоунс излиза, Ана ме поглежда.
— Какво има, Анастейжа?
— Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват.
Пак ли тази тема?
— Казах ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. — Тихият ми глас се опитва да прикрие раздразнението ми. Защо настоява с тези въпроси? Тя продължава с палачинките.
— Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? — питам аз.