Зад нас се чува кикотът на двойката.
— Какво толкова намират хората в тези асансьори? — мърморя. Трябва да призная, че има нещо симпатично и наивно в този кикот, нещо, което ми се струва очарователно. Госпожица Стийл ми се струва невинна също като тях и докато вървим по улицата, аз отново поставям под въпрос мотивите си.
Тя е твърде млада. Тя е твърде неопитна, но, по дяволите, много ми е приятно да усещам ръката ѝ в моята.
Щом влизаме в кафенето, я изпращам да намери маса и я питам какво ще пие. Тя започва да заеква — английски чай, торбичката отделно. Това е нещо ново за мен.
— Не искаш кафе, така ли?
— Не съм много по кафето.
— Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?
— Не, благодаря — отвръща тя, свела поглед към пръстите си.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не, благодаря — клати глава тя и прехвърля косата си през рамо, а светлината се отразява в кестеняви отблясъци.
Трябва да се редя на опашка, докато двете лелки зад щанда подхвърлят любезности с всички посетители. Дразня се, защото това ме откъсва от целта: Анастейжа.
— Здрасти, готин, какво да бъде? — пита по-възрастната жена с блеснали очи. „Това е просто едно красиво лице, миличка“.
— За мен кафе с мляко. Английски чай. Торбичката отстрани. И мъфин с боровинки.
Анастейжа може да реши да похапне.
— На гости ли си в Портланд?
— Да.
— За уикенда ли?
— Да.
— Времето се пооправи днес.
— Да.
— Дано да се порадваме на повечко слънце.
„Моля те, престани да дрънкаш и побързай, мътните те взели“.
— Да — съскам през зъби и поглеждам към Ана, която бързо извръща очи.
Наблюдава ме. Оглежда ли ме?
Зрънце надежда се надига в гърдите ми.
— Заповядай. — Жената намига и поставя чашите в поднос. — Плати на касата. Приятен ден.
Успявам да отговоря любезно.
— Благодаря.
Анастейжа седи на масата, забола поглед в пръстите си, и размишлява над един господ знае какво.
Може би за мен?
— За какво мислиш? — питам.
Тя трепва и се изчервява, докато ѝ поднасям чая и оставям кафето. Мълчи и виждам, че е притеснена. Защо? Не иска ли да бъде тук?
— Та за какво си мислиш? — напомням ѝ и тя започва да опипва торбичката чай.
— Това е любимият ми чай — заявява и аз си поставям за цел да запомня, че обича „Туинингс“. Наблюдавам я как пуска торбичката в чайника. Задачата се оказва мърлява и сложна. Изтегля торбичката почти веднага и я слага в чинийката. Свивам устни, за да не прихна. Докато ми обяснява, че предпочита чая слаб и черен, за момент решавам, че ми описва какви мъже харесва.
„Стегни се, Грей. Говори за чай“.
Стига сме се мотали, време е да разплета нещата.
— Той гадже ли ти е?
Тя свива вежди и между тях се образува малка буквичка V.
— Кой?
На това му се казва добър отговор!
— Фотографът — Хосе Родригес.
Тя прихва. Смее се на мен.
На мен!
Не знам дали е от облекчение, или просто намира, че съм смешен. Дразнещо е. Не мога да я разбера. Харесва ли ме, или не? Казва ми, че ѝ е просто приятел.
„Сладурче, на него му се иска да е повече от просто приятел“.
— Как така си помисли, че ми е гадже? — пита тя.
— Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — „Нямаш представа, а? Момчето е лудо по теб“.
— Той ми е като брат — изтъква тя.
Добре, значи похотта е едностранна. За момент се питам дали си дава сметка колко е прекрасна. Поглежда мъфина с боровинки, докато беля хартията, и за момент си я представям на колене до мен и как я храня, хапка по хапка. Мисълта ме разсейва и възбужда.
— Искаш ли? — питам.
Тя клати глава.
— Не, благодаря. — Гласът ѝ звучи колебливо и тя отново забожда поглед в ръцете си. Защо е толкова нервна? Заради мен ли?
— А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? Не ти ли е гадже?
— Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Тя се мръщи отново, сякаш е объркана, и кръстосва отбранително ръце. Не обича да я разпитват за тези момчета. Спомням си колко неловко се почувства, когато онзи в магазина я прегърна, за да покаже, че е негова. — Защо питаш?
— Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.
Тя се ококорва. Очите ѝ наистина са красиви. Цветът им е като на океана в Кабо — най-синьото от всички сини морета. Трябва да я заведа там.
„Какво? Това пък откъде дойде?“
— Мисля, че ти ми действаш така — признава тя, свежда поглед и започва отново да опипва пръстите си. От една страна, е невероятно покорна, докато от друга… е много предизвикателна.
— Вероятно е така и в това няма нищо лошо.