— Лейла я качи.
— Лейла?
— Една от бившите. Тя качи песента на айпода.
— Една от петнайсетте ли? — Тя насочва цялото си внимание към мен, жадна за информация.
— Да.
— Какво стана с нея?
— Приключихме.
— Защо?
— Тя искаше повече.
— А ти не искаше, така ли?
Поглеждам я и клатя глава.
— Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.
Тя ме награждава със срамежлива усмивка.
„Да, Ана, не си единствената, която иска повече“.
— Какво се случи с останалите четиринайсет? — пита тя.
— Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?
— Не си Хенри Осми — кара ми се тя.
— Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.
— Елена?
— Госпожа Робинсън.
Тя мълчи за кратко и усещам, че ме наблюдава. Не откъсвам очи от пътя.
— Какво стана с четирите? — пита тя.
— Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! — закачам се аз.
— О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?
— Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.
— Тъй ли?
— Тъй.
— Защо?
— Защото не искам да забременееш.
— И аз не искам. Не и през следващите няколко години — отвръща замислено тя.
Разбира се, това ще е с някой друг… Мисълта ме потиска…
Тя е моя.
— И какво стана с четирите? — настоява тя.
— Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече“.
Как можах да отворя кутията на Пандора?
— А останалите?
— Просто не тръгна.
Тя кима и гледа през прозореца. Арън Невил пее „Кажи каквото е“.
— Накъде пътуваме? — пита отново тя.
Вече сме близо.
— Към едно летище.
— Нали няма да се връщаме в Сиатъл? — Май я обзема паника.
— Не, Анастейжа — смея се на реакцията ѝ, — ще се гмурнем в моето второ любимо хоби.
— Второ ли?
— Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо. — Изражението ѝ ми подсказва, че е напълно объркана. — Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.
Тя свежда поглед към скута си и устните ѝ потръпват.
— Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети.
— Радвам се да го чуя.
— Летище значи…
Усмихвам ѝ се.
— Безмоторно летене. Ще гоним зората, Анастейжа. — Завивам наляво, към летището, към хангара на „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик“, и спирам автомобила.
— Готова ли си? — питам я.
— Ти ли ще пилотираш?
— Да.
Лицето ѝ грейва от вълнение.
— О, да!
Обичам този неин безстрашен и ентусиазиран подход към новите преживявания.
— Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.
Хладно е, без да е студено, небето вече е просветляло, бледо перлено на хоризонта. Заобикалям колата и отварям вратата на Ана. Хванати за ръце тръгваме към хангара.
Тейлър ни чака в компанията на млад мъж с брада, къси панталони и сандали.
— Господин Грей, това е господин Марк Бенсън, пилотът, който ще ви изтегли — представя го Тейлър. Пускам ръката на Ана, за да се здрависам с Бенсън, чиито очи блестят като на луд.
— Страхотно утро, господин Грей, само за летене — започва Бенсън. — Вятърът е десет възела от североизток, което означава, че покрай брега ще можете да се реете на воля.
Бенсън е англичанин, с яко ръкостискане.
— Супер — отвръщам и наблюдавам Анастейжа, която си казва нещо смешно с Тейлър. — Анастейжа. Хайде!
— Ще се видим после — усмихва се тя на Тейлър.
Без да обръщам внимание на фамилиарното ѝ държане с персонала ми, я представям на Бенсън.
— Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.
— Приятно ми е да се запознаем — отвръща тя и Бенсън ѝ отправя сияйна усмивка, докато си стискат ръцете.
— Подобно — казва той. — Заповядайте след мен.
— Вие водите. — Стискам ръката на Ана и настигаме Бенсън.
— Подготвил съм „Бланик“ L23. От старата школа е. Но се държи изключително прилично.
— Страхотно. Учил съм се да летя на „Бланик“. Беше L13 — обяснявам на Бенсън.
— Нищо не може да се обърка при „Бланик“. Аз съм голям фен. — Той вдига палци. — Предпочитам обаче L23 за всякакви акробатични номера.
Кимам, защото съм напълно съгласен.
— Вързани сте към моя „Пайпър Пони“ — продължава той. — Ще се кача на деветстотин метра и ще ви пусна. Така ще имате доста време да се реете.
— Надявам се. Облачната покривка ми се струва обещаваща.
— Малко е раничко за по-високо, но пък човек никога не знае. Дейв, партньорът ми, ще следи вятъра. Той отиде до кенефа.