— Добре. — По-добре вместо „кенеф“ да беше казал „тоалетна“. — Отдавна ли летите?
— Откакто бях в кралските военновъздушни сили. Но с това се занимавам от пет години. На CTAF 122,3 сме, така че разбирате.
— Ясно.
L23 изглежда в чудесна форма и аз запомням регистрацията: Ноември. Папа. Три. Алфа.
— Първо трябва да ти вържем парашута. — Бенсън се пресяга към пилотската кабина и вади парашут за Ана.
— Аз ще се заема с това — заявявам и взимам вързопа от Бенсън преди да е успял да заопипва Ана.
— Ще донеса баласта — заявява Бенсън с весела усмивка и тръгва към самолета.
— Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани — отбелязва Ана и извива вежди.
— Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези. — Разтварям коланите за краката. Навеждам се и тя поставя ръка на рамото ми. Инстинктивно се стягам, очаквам тъмнината да се надигне и да ме задуши, но тя си трае. Странно. Просто не знам как ще реагирам, когато ме докосва. Тя ме пуска, щом коланите обхващат краката ѝ, и аз нагласявам презрамките за раменете на ръцете ѝ и закачвам парашута.
Леле, колко страхотно изглежда така омотана!
Питам се как ли би изглеждала с широко разтворени крака, увиснала на карабините в стаята с играчки, устата и някои части по-надолу на мое разположение. За съжаление тя забрани да я увисвам.
— Това ще свърши работа — казвам тихо и пропъждам образа от главата си. — Носиш ли си ластика от вчера?
— Да. Искаш да си вдигна косата ли?
— Да.
Тя покорно си прибира косата. Колко неочаквано!
— Скачай вътре — Подавам ѝ ръка за опора и тя се прехвърля отзад.
— Не, отпред. Отзад сяда пилотът.
— Но няма да можеш да виждаш така.
— Ще виждам достатъчно. — Надявам се да виждам как тя се забавлява.
Тя се качва и аз се навеждам над пилотската кабина, за да я закопчая и да стегна коланите.
— Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам — прошепвам и я целувам. Тя грейва и усещам, че тръпне от нетърпение. — Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Термалните течения не са много подходящи по това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев-слънце. Надявам се, че не се страхуваш.
— Вълнувам се!
— Радвам се. — Галя бузите ѝ с показалец, след това си слагам парашута и се качвам на пилотската седалка.
Бенсън се връща с баласта за Ана и проверява коланите ѝ.
— Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? — пита я.
— Да.
— Ще ти хареса. Много.
— Благодаря, господин Бенсън — отвръща Ана.
— Викай ми Марк — казва той мазно. Присвивам предупредително очи към него. — Наред ли е всичко? — пита ме той.
— Да, да тръгваме — подканям го, нетърпелив да излетим и да го разкарам от моето момиче. Бенсън кима, затваря люка и отива при своя „Пайпър“. От дясната страна забелязвам, че Дейв, партньорът на Бенсън, е пристигнал и се занимава с крилата. Бързо тествам екипировката — от едната към другата страна (чувам как кормилната верига се движи зад мен), местя контролния стик от едната на другата страна. Бърз поглед към крилата и виждам как елероните се местят, после контролният стик отляво надясно (чувам как хоризонталният стабилизатор се задейства).
Така. Готови сме.
Бенсън се качва в „Пайпъра“ и почти веднага перката се завърта, гъргори шумно в утринната тишина. След няколко секунди самолетът се стрелва напред, опъва въжето и ние също потегляме. Балансирам елероните и кормилната верига, докато пайпърът набира скорост, след това изтеглям назад контролния лост и се понасяме във въздуха преди Бенсън.
— Готови сме, бебчо! — провиквам се към Ана, докато набираме височина.
— Брънзуик Трафик, Делта Виктор, насочваме се на две-седем-нула — разнася се от радиото гласът на Бенсън. Не му обръщам никакво внимание, докато се изкачваме все по-високо. L23 се държи прекрасно и аз наблюдавам Ана; главата ѝ се върти от една на друга страна, докато тя се опитва да попие гледката. Как само ми се иска да видя усмивката ѝ!
Насочваме се на запад, слънцето се усмихва зад нас и забелязвам, че прелитаме над магистрала 95. Обожавам тишината и спокойствието тук, далече от всичко и всички, само аз и глайдерът очакваме да се извисим… и като си помисля, че никога досега не съм споделял това изживяване с друг. Светлината е красива, блестяща, точно както се надявах… заради Ана и заради мен.
Когато проверявам висотомера, се оказва, че наближаваме деветстотин метра при 105 възела. Гласът на Бенсън пропуква по радиото. Информира ме, че сме на деветстотин метра и може да ме пусне.
— Пускай — отвръщам и натискам копчето за освобождаване. Пайпърът изчезва и ние се спускаме бавно и се насочваме на югозапад, носени от вятъра. Ана се смее високо. Окуражен от реакцията ѝ, продължавам да описвам спирала, с надеждата да намерим течение, което да ни отнесе към брега или под бледорозовите облаци — тънките кълбести облаци може да ни изкачат, макар че е още много рано.