Потискам стона си, сграбчвам бедрата ѝ, вдигам я от леглото и с едно бързо рязко движение потъвам в нея.
Тя е хлъзгава и гореща и мокра и тялото ѝ пулсира около мен. На ръба е.
Не. Още е прекалено рано.
Спирам, изправям се над нея и вътре в нея, потта избива на капки по челото ми.
— Моля те — скимти тя и аз я стискам по-здраво, за да я накарам да спре да се движи и да ме остави да се потопя в нея. Затварям очи, за да не я виждам просната под мен в цялата си прелест, и се съсредоточавам върху музиката; отново успявам да контролирам нещата, движа се бавно. Напрежението в музиката расте и аз забързвам, за да следвам силата и ритъма на музиката, наслаждавам се на всеки стегнат сантиметър от нея.
Тя свива ръце в юмруци, извива глава назад и стене.
— Точно така.
— Моля те — умолява ме тя през стиснати зъби.
„Чувам те, бебчо“.
Подпирам се на лакти и следвам ритъма, забивам се в нея, предавам се и на нея, и на музиката.
Сладката ми смела Ана!
По гърба ми се стича пот.
Хайде, бебчо!
Моля те!
Най-сетне тя избухва около мен, крещи и ме тласка към зашеметяващ, изтощителен оргазъм, в който се самозабравям. Отпускам се върху нея и светът ми се променя, пренарежда се и оставя онова непознато чувство да кипи в гърдите ми, да ме поглъща.
Тръскам глава, опитвам се да прогоня зловещото, обсебващо чувство. Посягам към дистанционното и изключвам музиката.
Наситих се на Талис.
Музиката определено е допринесла за това почти религиозно преживяване. Мръщя се, опитвам се безуспешно да овладея чувствата си. Измъквам се от Ана и я освобождавам от кожените белезници.
Тя въздиша и мърда пръсти, а аз нежно свалям превръзката и слушалките.
Огромните ѝ сини очи мигат към мен.
— Здрасти — шепна.
— Здравей — отвръща тя игриво и същевременно срамежливо. Откликът ѝ ме радва, навеждам се и лепвам нежна целувка върху устните ѝ.
— Браво на теб. — Гласът ми е наситен с гордост.
Тя се справи! Тя понесе всичко! Понесе го!
— Обърни се.
Очите ѝ се ококорват уплашено.
— Просто ще ти разтрия раменете.
— А, добре.
Тя се превърта и се отпуска на леглото със затворени очи. Възсядам я и масажирам раменете ѝ.
Приятно мъркане долита откъм гърлото ѝ.
— Каква е тази музика? — пита изтощено.
— Spem in Alium. Мотет от Томас Талис.
— Беше… величествено.
— Винаги съм искал да чукам на това изпълнение.
— Още нещо, което правите за първи път, господин Грей?
Ухилвам се.
— Така е, госпожице Стийл.
— Е, и аз за първи път се чукам на фона на това изпълнение — отбелязва сънено тя.
— Хм… доста нови неща си подаряваме един на друг.
— Какво казах в съня си, Крис… опа… Сър?
Пак ли? „Не я мъчи повече, Грей“.
— Каза доста неща, Анастейжа. Говореше за клетки и ягоди… че искаш повече… че ти липсвам.
— Това ли е всичко? — пита тя с облекчение.
Защо облекчение?
Изтягам се до нея, за да виждам лицето ѝ.
— А ти какво мислеше, че си казала?
Тя отваря очи за миг и ги затваря бързо.
— Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата.
Едното синьо око се отваря и тя ме наблюдава предпазливо.
„А-ха, лъжеш!“
— Е, да, всъщност аз съм точно това — всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл?
— Нищо не крия.
— Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш.
— Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре.
Отговорът ѝ е неочакван и тя ми се усмихва с нежелание.
— Не мога да разказвам вицове — признавам.
— О, срамота, господин Грей! Значи все пак има нещо, което не можете да правите. — И ме възнаграждава с широка, заразна усмивка.
— Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове — обяснявам съвсем сериозно.
Тя се киска.
— И аз не мога да разказвам вицове.
— Какъв прекрасен смях — прошепвам и я целувам. Въпреки това все още искам да разбера защо е толкова облекчена. — И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила.
— Да бе! — Разстоянието между нас се изпълва със смях. — Достатъчно ме мъчи.
Отговорът ѝ заличава усмивката от лицето ми и изражението ѝ омеква.