— Не ме оставяй — шепна до устните ѝ. — В съня си каза, че няма да ме оставиш, молеше ме да не те оставя.
— Аз не искам да си отивам — отвръща тя, но очите ѝ търсят моите, търсят отговор. Аз съм разкрит — грозна, разкъсана душа на показ.
— Покажи ми — шепне тя.
Не знам какво има предвид.
— Да ти покажа?
— Покажи ми колко силно боли.
— Не те разбирам.
Гледам я в недоумение.
— Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.
О, не! Пускам я и отстъпвам от нея.
Тя ме наблюдава: открито, честно, сериозно. Предлага ми се отново, моя е, ако я искам, мога да направя с нея каквото пожелая. Озадачен съм. Тя ще запълни тази моя нужда, така ли? Не мога да повярвам.
— Искаш да пробваш?
— Да, искам. — На лицето ѝ се изписва решителност.
— Ана, объркваш ме.
— Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти…
Млъква и аз отстъпвам още крачка назад. Тя иска да ме докосне.
Не.
Ако обаче го направим, тогава ще знам. Тя ще знае.
Стигнали сме до този момент много по-рано, отколкото съм предполагал.
Мога ли да го направя?
В този момент усещам, че няма друго, което да желая повече… Нищо друго не би задоволило по-добре чудовището в мен.
Преди да променя намеренията си, я хващам за ръка и я повеждам към стаята с играчките. На вратата спирам.
— Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си. Готова ли си?
Тя кима, на лицето ѝ се е изписала инатливата решителност, която вече познавам добре.
Така да бъде.
Отварям вратата, бързо грабвам един колан, преди тя да реши нещо друго, и я повеждам към пейката в ъгъла на стаята.
— Наведи се — нареждам тихо.
Тя изпълнява, без да каже и дума.
— Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.
Тя не казва нищо.
Замятам халата и оголвам красивото ѝ дупе. Прокарвам длан по бедрата ѝ и в мен нещо напира.
Това е. Точно това искам.
— Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен. И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.
Поемам дълбоко дъх, наслаждавам се на момента и се опитвам да успокоя полудялото си сърце.
Имам нужда от това. Точно това искам да направя. Най-сетне сме стигнали до заветния момент.
Тя ще се справи.
Никога досега не ме е разочаровала.
Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху задачата си.
Тя няма да избяга. Тя сама го поиска.
Замахвам и я удрям и по двете бузи, силно.
Тя крещи.
Все още не е преброила… не е казала и кодовата дума.
— Брой, Анастейжа — командвам.
— Едно — успява да извика тя.
Добре, все още не съм чул думата.
Удрям я отново.
— Две! — пищи тя.
„Точно така, изкарай го, бебчо“.
Удрям я още веднъж.
— Три — охка тя и се присвива.
На задника ѝ се виждат три линии.
Правя ги четири.
Тя изкрещява цифрата, ясно и отчетливо.
„Няма кой да те чуе, бебчо. Крещи колкото искаш“.
Стоварвам колана още веднъж.
— Пет — хлипа тя и аз спирам, чакам я да каже безопасната дума.
Тя мълчи.
И още веднъж — за късмет.
— Шест — прошепва Ана, гласът ѝ е напрегнат, дрезгав.
Пускам колана и се наслаждавам на сладкото еуфорично освобождение. Опиянен съм, задъхан и най-сетне задоволен. О, това красиво момиче, моето красиво момиче. Искам да целуна всеки сантиметър от тялото ѝ. Готово. Точно там съм, където искам. Посягам към нея, привличам я в ръцете си.
— Пусни ме. Не… — Тя се бори, опитва се да се измъкне от мен, дърпа се, блъска ме и най-сетне се обръща към мен като подивяла котка — Не ме докосвай! — съска. Лицето ѝ е на петна, мокро от сълзи, носът ѝ тече, косата ѝ е тъмна плетеница, но никога досега не е изглеждала толкова прелестна… и толкова разгневена.
Гневът ѝ се стоварва върху мен като приливна вълна.
Побесняла е. Наистина е побесняла.
Добре де, не съм и предполагал, че ще се сблъскам с такъв гняв. Ще ѝ дам малко време. Нека ендорфинът нахлуе.
Тя бърше сълзите си с ръка.
— Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! — Избърсва носа си с ръкава на халата ми.
Еуфорията ми се стопява. Потресен съм, напълно безпомощен и парализиран от гнева ѝ. Познавам плача, разбирам го, но този бяс… някъде дълбоко резонира в мен и аз не искам да мисля за него.