„Не смей да припарваш там, Грей“.
Защо не ме накара да спра? Защо не каза безопасната думичка? Заслужаваше си наказанието. Тя избяга от мен. Извъртя очи. „Това следва, когато ми се противопоставяш, бебчо“.
Тя се мръщи. Сините ѝ очи са ококорени, ясни, пълни са с болка и ярост и неочаквано вледеняващо прозрение.
По дяволите. Какво направих?
Настъпва моментът на отрезвяване.
Клатушкам се на ръба на пропаст, отчаяно търся думи, с които да оправя нещата, но умът ми е празен.
— Ти си абсолютно сбъркан кучи син — изръмжава тя.
Оставам без въздух, все едно тя е налагала мен с колана!
Тя ме видя какво представлявам.
Видя чудовището.
— Ана — шепна умолително. Искам да спре. Искам да я прегърна, да накарам болката да си отиде. Искам да хлипа в прегръдките ми.
— Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар! — сопва се тя, излиза от стаята с играчките и затваря тихо вратата. Напълно слисан, аз оставам да гледам затворената врата, а думите ѝ отекват в ушите ми.
„Ти си абсолютно сбъркан кучи син“.
Никой не ми е говорил така. Какво става, по дяволите? Като някакъв маниак прокарвам ръка през косата си, опитвам се да осмисля и нейната реакция, и моята. Просто я оставих да си отиде. Не съм ядосан… Аз съм… какво съм? Навеждам се, за да вдигна колана, пристъпвам към стената и го закачвам на една кукичка. Това, без съмнение, беше един от най-удовлетворителните моменти в живота ми. Допреди малко се чувствах лек, тежестта на несигурността между нас си беше отишла.
Свърши се. Стигнахме и дотук.
След като тя вече знае какво става, можем да продължим напред.
Казах ѝ. Хора като мен обичат да причиняват болка.
Само че единствено на жени, на които им е приятно.
Напрежението в мен расте.
Реакцията ѝ — изражението ѝ, болката в очите ѝ… не че го искам. Това ме тревожи. Свикнал съм да разплаквам жените — това го мога.
Само че Ана?
Отпускам се на пода и облягам глава на стената. Нека се наплаче. Ще се почувства по-добре след това. Опитът ми е показал, че с жените е така. Дай ѝ малко време, след това иди да я прегърнеш. Тя не каза кодовата дума. Тя сама го поиска. Искаше да знае, нали е любопитна. Просто беше стряскащо.
„Ти си абсолютно сбъркан кучи син“.
Затварям очи и се усмихвам, без да ми е смешно. Да, Ана, точно така е и сега го знаеш. Сега може ли да продължим връзката си и да се оправим със споразумението? Или каквото е там.
Мислите ми не ми донасят спокойствие и безпокойството ми расте. Болката в очите ѝ не ме оставя на мира, яростта, обвиненията, съжалението… Тя вече ме е видяла какво представлявам. Чудовище.
Сещам се за Флин: „Не мисли за негативното, Крисчън“.
Затварям отново очи и виждам измъченото лице на Ана.
Как е възможно да съм чак такъв глупак?
Беше прекалено рано.
Наистина прекалено рано.
Мама му стара!
Ще ѝ вдъхна кураж.
Нека се наплаче, след това ще ѝ вдъхна кураж.
Яд ме е на нея, че избяга от мен. Защо го направи?
По дяволите! Тя е много различна от другите жени, които съм познавал. Разбира се, че няма да реагира по същия начин.
Трябва да се изправя пред нея. Ще се справим заедно. Интересно къде ли е?
По дяволите!
Обзема ме паника. Ами ако си е тръгнала? Не, не би го направила. Не и без да се сбогува. Скачам и изхвърчам от стаята, хуквам надолу по стълбите. Тя не е в хола — сигурно е в леглото. Втурвам се към спалнята си.
Леглото е празно.
В стомаха ми избухва непозната тревога. Не е възможно да си е отишла! Горе е. Трябва да е в стаята си. Прескачам през три стъпала и спирам задъхан пред вратата на стаята ѝ. Тя е вътре, плаче.
Слава богу!
Опирам глава на вратата, залива ме облекчение.
„Не си тръгвай!“ Мисълта, че ще си тръгне, е ужасна.
Разбира се, че тя трябва да си поплаче.
Поемам си дъх, за да се успокоя, и отивам в банята до стаята с играчките, за да взема крем от арника, обезболяващо и чаша вода, след това влизам в стаята ѝ.
Вътре е все още тъмно, въпреки че зората прилича на бледа черта на хоризонта, но ми трябва миг, за да открия красивото си момиче. Свила се е по средата на леглото, малка, уязвима, и хлипа тихо. Мъката ѝ ме раздира. Моите подчинени никога не са ми въздействали по този начин — дори когато ревяха. Не разбирам. Защо се чувствам така? Оставям арниката, водата и таблетките и вдигам завивката, лягам до нея и посягам да я погаля. Тя се напряга, цялото ѝ тяло крещи: „Не ме докосвай!“ Веднага забелязвам иронията в това.
— Тихо, бебчо — шепна в напразен опит да спра сълзите ѝ и да я успокоя. Тя не откликва. Остава студена, скована. — Не бягай от мен, Ана, моля те. — Тя се отпуска малко и ми позволява да я прегърна и аз заравям нос в уханната ѝ коса. Тя мирише прекрасно, както винаги, мирисът ѝ е като балсам за нервите ми. Целувам я нежно по врата. — Не ме мрази — продължавам да шепна и притискам устни към гърлото ѝ, дразня я. Тя не казва нищо, но плачът ѝ бавно преминава в тихо приглушено хлипане. Най-сетне притихва. Предполагам, че е заспала, но не съм сигурен. Добре поне че се успокои.