Имат право да ме гледат по този начин. Нея я няма. Наистина си е отишла. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И то след като каза, че никога няма да ме напусне. Обеща да не ме напуска. Затварям очи, за да не виждам тези безжизнени, жалостиви погледи и отпускам глава назад, на стената. Добре де, тя го каза в съня си и аз нали съм си глупак, ѝ повярвах. От самото начало знаех, че не ставам за нея, че тя е прекалено добра за мен. Така трябваше да стане.
Защо тогава се чувствам толкова ужасно? Откъде се взе тази болка?
Звънчето известява, че асансьорът пристига, и вратата се отваря. Сърцето ми подскача. Тя се връща. Седя като парализиран, вратите са отварят и Тейлър излиза. И замръзва.
По дяволите! От колко време седя тук?
— Госпожица Стийл си е у дома, господин Грей — уведомява ме той, сякаш всеки ден ми съобщава разни новини, докато съм проснат на пода.
— Тя как е? — питам с безразличие, поне доколкото мога, въпреки че горя от желание да разбера.
— Разстроена, господине — отвръща той с безизразно лице.
Кимам и го отпращам. Той обаче не си тръгва.
— Да ви донеса ли нещо, господине? — пита прекалено мило и това никак не ми се нрави.
— Не.
„Изчезвай! Остави ме на мира“.
— Както кажете, господине — отвръща той и се маха, оставя ме да се търкалям на пода във фоайето.
Иска ми се да седя тук цял ден и да се оставя на отчаянието, но не мога да си го позволя. Искам да разбера дали Уелч не е научил нещо ново, трябва да позвъня на жалкото подобие на съпруг на Лейла.
Освен това трябва да взема душ. Може би водата ще отмие мъката.
Ставам, докосвам дървената маса във фоайето и пръстите ми разсеяно проследяват нежната резба. С удоволствие бих изчукал госпожица Стийл на нея. Затварям очи и си я представям просната на масата, отпуснала глава назад, вирнала брадичка, отворила уста в екстаз, представям си пищната ѝ коса. Само като си мисля и се надървям.
Мама му стара!
Болката в корема се усуква и затяга.
„Нея я няма, Грей. Свиквай“.
Благодарение на годините, в които съм свикнал да се владея, насилвам тялото си да се подчини и изцери.
Душът е врял, температурата малко под тази, която би ми причинила болка, точно каквато я харесвам. Стоя под струята и се опитвам да я забравя, надявам се топлината да я разтопи и отмие от главата ми, да заличи миризмата ѝ от тялото ми.
След като си е тръгнала, връщане няма.
Никога.
Търкам ожесточено косата си.
„Много ти здраве!“
Поемам си дъх.
Не, никакви такива!
Вдигам лице към шуртящата вода. Никакви такива — тя ще ми липсва. Опирам чело на плочките. Снощи тя беше тук с мен. Поглеждам ръцете си, пръстите ми галят плочките, където вчера бяха опрени ръцете ѝ.
Майната му!
Спирам водата и излизам от душкабината. Увивам кърпата около кръста си и истината ме поразява: всеки ден ще е все по-тъмен и по-празен, защото тя вече не е част от живота ми.
Вече няма да има остроумни имейли.
Няма повече да се радвам на голямата ѝ уста.
Никакви прояви на любопитство.
Ясните ѝ сини очи вече няма да ме гледат с полуприкрито веселие… или шок… или похот. Поглеждам замисления мрачен тип, който ме зяпа от огледалото в банята.
— Какво направи, скапаняко? — сопвам му се. Той изрича думите с неподправено презрение. Мига и сивите му очи са нещастни.
— По-добре ѝ е без теб. Не е възможно да те иска теб. Не можеш да ѝ дадеш онова, което иска. Тя иска цветя и рози. Заслужава нещо по-добро от теб, скапан нещастнико. — Отвратен от образа, който ме е зяпнал, обръщам гръб на огледалото.
Майната му на днешното бръснене.
Доизбърсвам се пред скрина и си взимам бельо и чиста тениска. Когато се обръщам, забелязвам върху възглавницата малка кутийка. Някой отново изтегля постелката изпод краката ми и отново разкрива зейналата отдолу бездна със зинала паст, която ме очаква, и гневът ми се превръща в страх.
Това е нещо от нея. Какво ли ми е оставила? Хвърлям дрехите, поемам си дълбоко дъх, сядам на леглото и грабвам кутийката.
В нея е поставен глайдер. Малък макет на „Бланик“ L23. От кутийката изпада написана на ръка бележка и полита към леглото.
Спомен за щастливите дни.
Благодаря ти.
Ана
Съвършеният подарък от съвършеното момиче. Прорязва ме болка. Защо е толкова болезнено? Защо наистина?
Грозен спомен, отдавна потъпкан, се размърдва и се опитва да забие зъби в настоящия момент. Не. Не искам мислите ми да се връщат там. Ставам, хвърлям кутийката върху леглото и бързо се обличам. Когато приключвам, грабвам кутийката и бележката и отивам в кабинета си. Ще се справя по-добре, ако се настаня в креслото на властта.