Разговорът ми с Уелч е кратък. Разговорът с Ръсъл Рийд — нещастния лъжец и гадняр, за когото е омъжена Лейла — още по-кратък. Нямах представа, че двамата са се оженили, докато са били пияни през един уикенд във Вегас. Нищо чудно, че бракът им е издъхнал след осемнайсет месеца. Тя го била напуснала преди три месеца. Къде си сега, Лейла Уилямс? Какви ги вършиш?
Замислям се за Лейла, опитвам се да си спомня нещо от общото ни минало, което да ми подскаже къде се намира. Трябва да разбера. Трябва да знам, че е в безопасност. И да науча защо е идвала тук. Защо е избрала мен?
Тя искаше повече, за разлика от мен, но това беше отдавна. Беше лесно, когато си тръгна — споразумението ни беше прекратено по взаимно съгласие. Всъщност споразумението ни беше образцово: както би трябвало. Тя беше палавница, докато беше с мен, правеше го умишлено, нямаше нищо общо с пречупеното създание, което описа Гейл.
Спомням си колко ѝ бяха приятни заниманията ни в стаята с играчките. Лейла обичаше изчанчените неща. Напира спомен. Връзвам големите пръсти на краката ѝ, обръщам стъпалата така, че да не може да стиска дупе, за да избегне болката. Да, тя обичаше тези откачизми не по-малко от мен. Беше върховна подчинена. Никога обаче не успя да задържи вниманието ми като Анастейжа Стийл.
Никога не ме е разсейвала като Ана.
Поглеждам глайдера на бюрото и проследявам ръбчетата на кутията с пръст, защото знам, че пръстите на Ана са ги докосвали.
Сладката ми Ана.
Какъв контраст си ти с жените, които съм познавал. Единствената жена, която съм преследвал, единствената, която не може да ми даде онова, което искам.
Просто не разбирам.
Почувствах се жив, откакто се запознах с нея. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи, напълно непредсказуеми, най-забележителните в живота ми. Бях изтръгнат от едноцветния си свят и захвърлен в пъстротата на друг. Но пък не е възможно тя да е онова, от което се нуждая.
Стискам главата си с ръце. Тя никога няма да хареса онова, което правя. Опитвам се да се убедя, че можем да поизчистим най-грубите моменти, но и това няма да се получи. На нея ѝ е по-добре без мен. Едва ли ще иска да има нещо общо с абсолютно сбъркано чудовище, което не може да понася някой да го докосва.
А пък ми е донесла подарък, за който е мислила. Кой друг е правил подобно нещо за мен — освен семейството ми? Поглеждам отново кутийката и я отварям.
Пластмасовите части на самолета са залепени върху решетка, увити са в целофан. Връщат се спомени как тя пищеше в глайдера, докато правехме акробатични номера — вдигнала е ръце и се подпира на капака на люка. Усмихвам се.
Господи, беше невероятно забавно — все едно подръпвах плитките ѝ на детската площадка. Ана с плитчици… Веднага пропъждам тази мисъл. Изобщо не искам да припарвам до тези спомени, първата ни баня заедно. Остава единствено мисълта, че повече няма да я видя.
Бездната зейва отново.
Не. Не отново.
Трябва да направя този самолет. Тъкмо ще се поразсея. Разкъсвам целофана и чета инструкциите. Трябва ми лепило за макети. Проверявам в чекмеджетата.
По дяволите. В дъното на едно от чекмеджетата откривам сгушена червената кожена кутийка с обиците от „Картие“. Така и не ѝ ги дадох, а сега няма да имам възможност.
Обаждам се на Андреа и оставям съобщение на мобилния телефон с молба да откаже за довечера. Не мога да отида на събитието, не и без дама.
Отварям червената кожена кутийка и разглеждам обиците. Красиви са: семпли и елегантни, също като омайната госпожица Стийл… която ме напусна тази сутрин, защото я наказах… защото прекалих с наказанието. Прекалих. Отново отпускам глава. Тя обаче ми позволи да го направя. Не ме спря. Позволи ми, защото ме обича. Тази мисъл ме ужасява и веднага я пропъждам. Не е възможно. Много просто: никой не е в състояние да изпитва подобни чувства към мен. Не и ако ме познава.
„Гледай напред. Грей. Съсредоточи се“.
Къде е тъпото лепило? Пъхвам обиците в чекмеджето и продължавам да търся. Няма го.
Звъня на Тейлър.
— Да, господин Грей?
— Трябва ми лепило за макети.
Той мълчи.
— Какъв модел, господине?
— Малък глайдер.
— Дървен или от пластмаса?
— От пластмаса.
— Имам. Ще ви го донеса веднага, господине.
Благодаря му. Учуден съм, че има лепило за макети. След секунди чука на вратата.
— Влез.
Той влиза и оставя на бюрото малка кутийка. Не си тръгва и се чувствам длъжен да попитам.