— Защо имаш такова лепило?
— Правя макети на самолети.
Изчервява се.
— Виж ти! — Любопитството ми е събудено.
— Летенето е голямата ми любов, господине.
Не разбирам.
— Далтонист съм — обяснява той безизразно.
— Затова си станал морски пехотинец.
— Да, господине.
— Благодаря за лепилото.
— Няма проблем, господин Грей. Ядохте ли?
Въпросът му ме изненадва.
— Не съм гладен, Тейлър. Моля те, върви да прекараш един следобед с дъщеря си. Ще се видим утре. Няма да те притеснявам повече.
Той не тръгва и раздразнението ми започна да напира.
— Добре съм.
По дяволите, гласът ми пресеква.
— Да, господине — казва той. — Ще съм тук утре вечер.
Кимам отсечено и той излиза.
Кога се е случвало Тейлър да ми предлага нещо за ядене? Сигурно изглеждам дори по-скапан, отколкото си мисля. Посягам нацупено към лепилото.
Глайдерът е в дланта ми. Гледам го и си мисля, че съм постигнал нещо, а спомените за полета ни не ме оставят на мира. Как не мога да събудя Анастейжа — усмихвам се при този спомен, — и как когато все пак става, е раздразнителна, обезоръжаваща, красива и забавна…
Господи, колко беше прекрасно: момичешкото ѝ вълнение по време на полета, писъците, а след това целувката ни.
Това беше първият ми опит за „нещо повече“. Невероятно е, че за толкова кратко време съм събрал толкова много щастливи спомени.
Болката се надига отново — мъчителна, натрапчива, напомня ми какво съм изгубил.
„Съсредоточи се върху глайдера, Грей!“
Сега трябва да сложа крилата, много пипкава работа…
Най-сетне и последната частица е на мястото си и съхне. Глайдерът ми си има регистрация. Ноември. Девет. Пет. Две. Ехо. Чарли.
Ехо Чарли.
Вдигам поглед и забелязвам, че светлината помръква. Късно е. Първата ми мисъл е, че ще го покажа на Ана.
Ана вече я няма.
Стискам зъби и изпъвам схванатите си рамене. Изправям се бавно и се сещам, че цял ден не съм хапвал нищо, нито пък съм пил. Главата ми пулсира от болка.
Чувствам се гадно.
Проверявам си телефона с надеждата тя да е звъняла, но намирам единствено есемес от Андреа.
●Вечерята отложена.
Надявам се всичко да е наред.
А.●
Докато чета есемеса на Андреа, телефонът бръмва. Сърцето ми подскача, след това се свива, когато виждам, че звъни Елена.
— Здрасти. — Дори не се старая да прикрия разочарованието си.
— Крисчън, така ли се казва здравей? Какво те тормози? — кара ми се тя, но гласът ѝ е весел.
Гледам през прозореца. Сиатъл е потънал в сумрак. Питам се какво ли прави Ана. Не искам да разказвам на Елена какво се е случило. Не искам да изричам думите на глас, не искам те да се превърнат в реалност.
— Крисчън? Какво не е наред? Кажи ми. — Тонът ѝ става остър, тя не крие, че се дразни.
— Тя ме напусна — изтърсвам мрачно.
— О? — изненадва се Елена. — Искаш ли да дойда?
— Не.
Тя си поема дълбоко дъх.
— Този начин на живот не е за всички.
— Знам.
— По дяволите, Крисчън, ти си зле. Искаш ли да отидем на вечеря?
— Не.
— Идвам.
— Недей, Елена. Не ставам за компания. Уморен съм и искам да остана сам. Ще ти позвъня през седмицата.
— Крисчън… така е най-добре.
— Знам. Дочуване.
Затварям. Нямам желание да говоря с нея. Нали тя ме накара да замина за Савана. Може и да е знаела, че този ден ще настъпи. Мръщя се на телефона и го хвърлям на бюрото, след това отивам да си потърся нещо за ядене и пиене.
Разглеждам какво има в хладилника.
Нищо не ми харесва.
В шкафа намирам пликче с брецели. Отварям го и започвам да ги ям. Отивам до прозореца. Навън е вече нощ; светлините примигват в дъжда. Светът продължава напред.
Продължи и ти, Грей.
Продължавай.
Неделя, 5 юни 2011
Гледам тавана. Сънят ми се изплъзва. Измъчва ме ароматът на Ана, който все още се усеща по чаршафите. Дръпвам възглавницата ѝ върху лицето си, за да вдъхвам аромата ѝ. Това е мъчение, това е рай и за момент се замислям дали да не умра от задушаване. Стегни се, Грей!
Превъртам сутрешните събития. Възможно ли беше всичко да се получи различно? По принцип не правя подобни неща, защото е чиста загуба на енергия, но днес се опитвам да разбера къде съм сбъркал. Колкото и да прехвърлям нещата наум, дълбоко в сърцето си знам, че щяхме да стигнем до този етап, ако не тази сутрин или след седмица, то след месец или година. Добре че се случи сега, преди да съм наранил Ана повече.