„Ти сам си го докара, Грей.
Забрави я. Тя не е за теб“.
Подръпвам шапката на „Сийхокс“ ниско над челото си и хуквам по Уестърн Авеню.
Ревността ми е болезнена, гневна; запълва зейнала дупка. Мразя я — тя раздвижва нещо дълбоко у мен, нещо, което нямам никакво желание да чувам и виждам. Започвам да тичам още по-бързо, далече от този спомен, далече от болката, далече от Анастейжа Стийл.
Над Сиатъл се смрачава. Ставам и се протягам. Работил съм на бюрото в кабинета си през целия ден и съм свършил добра работа. Рос също поработи доста. Подготви и ми изпрати първо предложение за бизнесплан и уведомително писмо до СИП.
Поне ще мога да държа Ана под око.
Прочетох и обработих две молби, няколко договора и нов дизайн и докато се занимавах с тези неща, не мислех за нея. Малкият глайдер е все още на бюрото ми, дразни ме, напомня ми за по-щастливи времена, както каза тя. Представям си я застанала на прага на кабинета ми, облечена в една от моите тениски, виждам единствено дългите ѝ крака и сините ѝ очи, точно преди да ме прелъсти.
И това беше за пръв път.
Тя ми липсва.
Ето, признах си. Поглеждам към телефона, напразно се надявам. Имам есемес от Елиът.
●Биричка, надувко?●
Отговарям.
●Не. Зает.●
Той отговаря на мига.
●Майната ти тогава.●
Да, майната ми. От Ана няма нищо. Няма пропуснати обаждания. Няма и имейли. Натрапчивата болка в корема ми се усилва. Тя няма да се обади. Иска да се махне от мен. Искаше да се откъсне от мен и не я виня.
Така е най-добре.
Тръгвам към кухнята, за да променя обстановката.
Гейл се е върнала. Кухнята е почистена, на печката къкри нещо. Мирише приятно… но аз не съм гладен. Тя влиза, докато надничам какво готви.
— Добър вечер, господине.
— Здравей, Гейл.
Тя спира, изненадана от нещо. От мен ли? Мама му стара, толкова ли зле изглеждам?
— Пиле „Шасьор“ — подсказва ми тя неуверено.
— Супер — мърморя аз.
— За двама ли? — пита тя.
Зяпвам я и тя отвръща смутено на погледа ми.
— За един.
— След десет минути. — Гласът ѝ потреперва.
— Става — отвръщам остро.
Обръщам се, за да изляза.
— Господин Грей — спира ме тя.
— Какво има, Гейл?
— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.
Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.
Понеделник, 6 юни 2011
Изпитвам ужас да си легна. След полунощ е, уморен съм, но седя на пианото, свиря Марчело на Бах отново и отново. Спомням си как беше отпуснала глава на рамото ми и почти успявам да усетя сладкия ѝ аромат.
Мама му стара, тя нали каза, че ще опита?
Спирам да свиря и отпускам глава върху ръцете си, лактите ми натискат два случайни клавиша. Тя каза, че ще опита, но падна на първото препятствие.
След това избяга.
Защо я удрях толкова силно?
Дълбоко в себе си знам отговора — защото тя поиска, защото проявих нетърпение и бях егоист, не устоях на изкушението. Нейната предизвикателност ме прелъсти, аз се възползвах от възможността да ни прехвърля там, където ми се искаше. Тя пък не изрече кодовата дума и аз я нараних повече, отколкото тя можеше да понесе, а ѝ бях обещал, че няма да допусна подобно нещо.
Как е възможно да съм такъв глупак?
Как ще ми се довери тя след това? Права беше да си тръгне.
Защо, за бога, ѝ трябва да е с мен?
Замислям се дали да не се напия. Не съм се напивал от петнайсетгодишен, е, имаше и друг случай, когато бях на двайсет и една. Мразя загубата на контрол, а знам, че алкохолът причинява на човек точно това. Потръпвам и се изключвам за тези спомени, решавам, че е крайно време да си легна.
Лежа в леглото и се моля да ме споходи сън без кошмари… или поне ако сънувам, да е за нея.
Днес мама е красива. Седнала е и ми позволява да я реша. Поглежда ме в огледалото и ми отправя специалната си усмивка. Нейната специална усмивка е само за мен.
Чува се страшен шум. Трясък. Той се връща. Не! Къде, по дяволите, се дяна, мръсницо? Тук ти водя приятел в нужда. Приятелче с мангизи. Мама се изправя, стиска ръката ми и ме натиква в гардероба. Сядам върху обувките ѝ и се старая да пазя тишина, запушвам си ушите и стискам очи. Дрехите миришат на мама. Обичам тази миризма. Обичам да съм тук вътре. Далече от него. Той крещи. Къде е скапаният малък плъх? Сграбчва ме за косата и ме измъква от гардероба.